Под мъжа се ширеше площадка, застлана с равни, безупречно гладки плочи. Отляво и отдясно се простираше стена, сребрееща в бледната светлина на настъпващия ден, висока, права и чиста като стоманено острие. Зад гърба му се извисяваше грамадният купол на някаква сграда, а напред, отвъд исполинската порта, пришълецът видя улица от две безукорно опънати редици сребристи къщи без прозорци. Всички постройки бяха еднакви, сливайки се в съвършена геометрична перспектива сред прозрачната бистрота на новото утро. Това беше град — не селище от каменната ера, нито крепост от бронзовата епоха, ами огромен град, прост и величествен, строг и могъщ, продукт на високоразвита технология.
Най-после Роканон седна, все още замаян.
Небето изсветляваше и сега той успя да различи в полумрака на площадката нечии смътни очертания, едва забележими купчинки, а в края на едната проблясваше нещо жълто. Изумлението при вида на тъмния овал под копата руси коси мигновено го извади от унеса. Там лежеше Могиен със замръзнал, немигащ поглед, лицето му бе обърнато нагоре.
Всичките му четирима спътници лежаха също като него — вцепенени, с отворени клепачи. Чертите на Рахо бяха зловещо разкривени. Даже Кио, който му изглеждаше неуязвим в своята крехкост, в момента бе застинал, приковал към избледняващото небе огромни сиви очи.
Те обаче дишаха — с продължителни, трудно доловими вдишвания, траещи цели секунди. Роканон допря ухо до гърдите на аристократа и усети биенето на сърцето, много слабо и забавено, сякаш идваше нейде отдалеч.
Някакво свистене във въздуха го накара инстинктивно да се свие, да замре неподвижно като парализираните тела наоколо. Нечии ръце задърпаха крайниците му, обърнаха го по гръб и той остана така, загледан в надвесеното отгоре му лице — едро, удължено, печално и красиво. Тъмният череп бе напълно лишен от коса, нямаше дори вежда. Очите, сякаш излети от чисто злато, сияеха между тежките клепачи без мигли. Устните, малки и изписани, бяха плътно прилепнали. Нежни, силни пръсти стиснаха челюстта му, принуждавайки го да отвори уста. Над него се наведе още една висока фигура и сипа в гърлото му няколко глътки застояла вода, блудкава и топла. Роканон се закашля мъчително, задавил се. Непознатите го оставиха на мира; той се изправи на крака, като плюеше с отвращение.
— Добре съм, не ме закачайте!
Ала те и така вече се бяха обърнали, за да напоят Яхан. Единият разтваряше челюстите на слугата, а пък другият изливаше между зъбите му струя от издължена сребърна ваза.
Бяха много високи и много слаби хуманоиди, силни и същевременно крехки; придвижваха се бавно и тромаво — явно не се чувстваха твърде удобно на земята. Тесните им гърди стърчаха между мускулести рамене, преминаващи в широки крила, които се диплеха меко зад гърба като сиви наметки. Краката бяха тънки и къси, а тъмните, благородно очертани глави се накланяха напред — изглежда, че издадената горна част на крилете им пречеше да се изправят.
Наръчникът на Роканон лежеше върху дъното на пролива, под водата и гъстата мъгла, но паметта му реагира мигновено: „Разумни форми на живот, непотвърден вид IV (?). Едри хуманоиди, обитаващи според слуховете големи градове (?).“ И именно той бе щастливецът, получил шанса да потвърди тайнствените сведения, да види пръв този нов вид, тая непозната високоразвита култура, този нов член на Съюза! Чистата, строга красота на сградите, безличното милосърдие на двете напомнящи ангели същества, които ги напоиха с вода, царственото им мълчание — всичко това го изпълваше с благоговение. На нито една планета досега не бе виждал подобна раса. Мъжът се приближи до двойката, която даваше на Кио да пие, и попита любезно, опитвайки се да скрие обхваналата го неувереност:
— Говорите ли общия език, крилати господари? Двамата не му обърнаха никакво внимание. С тихата си, малко тромава походка те се придвижиха към Рахо и започнаха да наливат в разкривената му уста вода, ала тя се стичаше по бузите му. Ето че създанията завиха към Могиен, а Роканон ги последва.
— Почакайте! — извика той и им прегради пътя, но в следващия миг се спря сякаш закован.
От мисълта, която го осени, вътрешностите му изстинаха: широко отворените златни очи бяха слепи, тези другопланетци не виждаха и не чуваха нищо! Те не му отговориха, дори не го удостоиха с поглед. Скоро си тръгнаха, високи и ефирни, загърнати като в плащове от главата до петите в меките си криле. Вратата се затвори безшумно зад тях.
Роканон се отърси от вцепенението и побърза към другарите си с надеждата, че може заедно с водата да са погълнали някаква противоотрова, която да се справи с парализата. Не, изобщо нямаше промяна. Всичките дишаха все така бавно, а сърцата им биеха слабо — с едно изключение. Сърцето на Рахо не се чуваше, разкривеното в жална гримаса лице бе студено. От онова, което бяха налели в устата му, бузата му беше още мокра.