Още дълго четиримата пътешественици се обръщаха, вглеждайки се в тъмнеещия долу дим.
Киемхрир им бяха дали да разберат, че трябва да продължат нататък и през нощта да си намерят надеждно укритие, иначе крилатите демони щяха да ги открият веднага щом мръкнеше. По здрач кацнаха на брега на някакъв поток сред дълбока гориста клисура, където разположиха лагера си недалеч от шумен водопад. Беше влажно, но въздухът ухаеше и сякаш звучеше с успокояваща мелодия, помагайки им да се отпуснат. За вечеря се сдобиха с истински деликатес: бавноподвижно водно създание, наподобяващо охлюв и доста вкусно. Роканон обаче не можа да си наложи да хапне от него — около ставите и опашката на животното се виждаше закърняла козина. Както много други обитатели на планетата, то бе яйценосен бозайник; такива бяха може би и самите киемхрир.
— Яж ти, Яхан. Аз не искам да измъквам от черупката му същество, което току-виж ми проговорило — заяви той, макар стомахът му да стържеше жестоко. После отиде да седне до Кио.
Човечето се усмихна и потърка ухапаното си рамо.
— Ако всичко, дето говори, можеше да се чуе… -… аз бих умрял от глад, приятелю.
— А зелените създания мълчат — Кио погали приведения над ручея грапав ствол. Тук, на юг, пролетта бе обагрена в изумрудено — тъмно и светло, редуващо се с езерца от златист прашец. Дърветата, все иглолистни, бяха започнали да цъфтят.
Още с падането на мрака Могиен и Яхан легнаха да спят край топлата пепел. Не беше разумно да поддържат огъня през нощта, за да не ги забележат хвърковатите вампири. Фианът се оказа по-устойчив към отровата от хората и сега двамата с Роканон седяха на брега и разговаряха.
— Ти поздрави киемхрир, сякаш предварително си научил за съществуването им — кимна човекът.
— Това, което помни един в селото, се знае от всички нас — отвърна Кио. — Има много лъжи и истини, истории, разказвани на глас и шепнешком, и кой би могъл да каже на колко години са…
— Ама за крилатите демони нямаше никаква представа, нали?
Дребосъкът комай искаше да премълчи, но накрая изрече:
— Фийа не помнят страшното, Олхор. Пък и за какво ни е? Ние направихме избора си. Оставихме нощта, пещерите и металните мечове на людете-къртици, когато пътищата ни се разделиха, и избрахме зелените долини, щедрата слънчева светлина, изрязаните от дърво чаши. Затова сме и полухора. И сме забравили, доста неща сме забравили!
В този миг слабото му гласче беше по-решително и напрегнато от друг път. То кънтеше звънко сред шума на потока и грохота на водопада в дъното на клисурата:
— С всеки изминал ден, откак летим на юг, в мене оживяват легендите, които сме чули още като деца из зелените падини на Ангиен. И всичко е истина. Ала половината от тях са угаснали в паметта ни отдавна. Малките словояди киемхрир се споменават в песните, дето си пеем един другиму наум, но няма и дума за хората-прилепи. Ние помним приятелите, а мерзавците — не. Обичаме слънчевата светлина и забравяме мрака. И ето сега аз съм на път с Олхор. В легендата той се насочва именно на юг и не носи меч. Яздя заедно със Странника, който се опитва да долови гласа на враговете си и е видял света да грее като син скъпоценен камък сред тъмната бездна. Какво да правя, аз съм само получовек и не мога да дойда с тебе по-вататьк от хълмовете. Не мога да те последвам във висините, Олхор!
Роканон нежно положи ръка на рамото му и Кио замря. Двамата се вслушваха в шума на потока, в тътена на водопада и попиваха мътното блещукане на звездите върху бързата вода, която се спускаше леденостудена от билото, носейки със себе си килимчета от цветен прашец.
През следващата сутрин неведнъж зърваха от въздуха далеч на изток куполите и льчеобразните улици на градове-кошери. Тази нощ спаха на две смени. На другата вечер бяха горе сред хълмовете и посрещнаха нощта, а после и деня, който прекараха в езда, шибани от хладен проливен дъжд. Щом облаците се поразпръснаха, видяха високо над главите си мрачните грамади на планините, издигащи се от двете им страни. На едно възвишение (в подножието на древна разрушена кула) те изтърпяха в будуване на смени и зъзнене втора дъждовна нощ. По пладне пътешествениците оставиха прохода зад гърба си. Най-сетне излязоха в окъпана от слънце долина, чийто край се губеше на юг в мъгливия, опасан от зъбери хоризонт.
Докато летяха над падината, просната като широк смарагдов път, отдясно се нижеха остри бели върхове, далечни и огромни. Духаше поривист вятър и грифоните се носеха досущ опадали златни листа в лъчите на дневното светило. Над нежнозелената вдлъбнатина под тях, по която като късчета емайл бяха пръснати тъмни групички дървета и храсти, плаваше ефирна сивкава мъгла. Животното на Могиен неочаквано направи завой и се върна обратно, а Кио посочи надолу. Четиримата пътници се спуснаха в озарено от слънцето селце, сгушено между хълмовете и течащата през долината рекичка. Ето че мъглата се оказа дим от пушещи комини. Върху склона пасеше стадо херило. Сред скупчените в неравен кръг живописни къщурки с леки дъсчени подпори и огреви балкончета се извисяваха пет грамадни дървета. Компанията се приземи там и жителите, срамежливите усмихнати фийа, се завтекоха да я посрещнат.