Тукашните хорица почти не говореха общия език, нито бяха свикнали да изразяват мислите си гласно. Но пътешествениците изпитаха чувството, че се връщат у дома, когато влязоха в една от светлите къщички и седнаха да похапнат от огладените дървени купи, отдъхвайки си от пустошта и капризите на времето в жизнерадостното обкръжение на гостоприемните стопани. Странни малки люде — радушни, ненатрапчиви, непонятни. Полухора, беше казал Кио. Ала самият той вече не бе един от племето им. Макар да изглеждаше точно като тях в новите чисти дрехи, дето му бяха дали, да се движеше и жестикулираше по същия начин, Кио рязко изпъкваше сред своите съселяни. Дали защото като чужденец не можеше да разговаря свободно в ума си, или заради дружбата му с Роканон, която го промени и направи нещо твърде различно от обичайното за фийа… но сега той бе по-самотен, по-тъжен, повече човек отпреди.
Народецът разказа на пътешествениците за земите си. Отвъд огромния хребет на запад от тези места се простираше пустиня; за да продължат на юг, те трябваше да вървят дълго по протежение на долината, източно от планините, докато и хребетът завие натам.
— Ще можем ли да намерим проход? — попита Могиен.
Човечетата закимаха усмихнато:
— Разбира се, разбира се.
— А знаете ли какво има зад върховете?
— Те са много високи, много студени — учтиво отклониха въпроса му.
Пътниците останаха две денонощия тук и си тръгнаха с натъпкани дисаги — сухари и сушено месо в запас. Фийа обожаваха да правят подаръци. След два дни прелет стигнаха до друго село, където отново ги посрещнаха със същата сърдечност, сякаш не бяха чужденци, ами дългоочаквани гости. Щом ветрогоните кацнаха, група мъже и жени се запъти към тях и приветства възторжено Роканон, който пръв слезе от седлото.
— Добре дошъл, Олхор!
Роканон беше изумен. После се сети, че думата означава „странник“ — и все пак Кио го бе назовал така за първи път, а той принадлежеше към племето на фийа!
По-късно, когато измина още един дълъг ден в спокоен полет, пришълецът запита:
— Докато живееше сред своите, бяха ли ти дали име, Кио?
— Наричаха ме „пастира“ или „по-малкия брат“, понякога и „бегача“. Бях доста добър в надбягванията.
— Но това са просто прякори, описания — също като Олхор или киемхрир. Вие сте големи майстори в изобретя ването на прозвища. Посрещате всеки новодошъл с някаква „титла“: Звезден повелител, Мечоносец, Златокос, Словолюб. Струва ми се, че ангиар са възприели от вас навика да дават на всичко определено име. А пък вие самите нямате собствени имена.
— Ти имаш още — Пътешественика, Мъжа с пепелявите коси, Владетеля на сапфира… — усмихна се човечето. — Виждаш ли колко много названия? За какво е нужно тогава само едно?
— Мъжът с пепелявите коси ли? Нима съм посивял?… Не знам защо точно е необходимо името. При раждането са ме кръстили Гаверал Роканон. Когато го произнеса, аз не описвам нищо, ами обозначавам себе си. И ако видя някое непознато дърво, питам тебе, Яхан или Могиен. Щом науча думата за него, се успокоявам.
— Е, дървото си е дърво и фийа са просто фийа, както ти си… какво си ти всъщност?
— Има разлика, Кио! Във всяко село аз се интересувам как наричат тези възвишения на запад, хребета, в чието подножие минава целият ви живот от люлката до гроба, и навсякъде чувам дежурни отговори: „Това са планини, Олхор.“
— И наистина са такива.
— Но съществуват и други — да речем, по-ниската верига на изток, отвъд тази долина! Как разграничавате помежду им тварите или планините, без да ги назовавате различно?
Кио беше обгърнал коленете си с ръце, загледан в озарените от слънцето върхари. Роканон разбра, че няма да получи отговор.
Ветровете ставаха все по-меки, дните — все по-дълги. Топлата година настъпваше, а пък пътешествениците напредваха неуморно на юг. Грифоните бяха претоварени и ездачите не ги насилваха да бързат. Често спираха за ден-два да половуват, давайки възможност на животните да се нахранят. Най-после видяха хребета пред тях да завива към изток, за да се съедини със следващата брега каменна верига, преграждаща пътя им. Злакът в долината се катереше по огромните склонове и с височината избледняваше. Малко по-нагоре бяха разхвърляни зеленикавите и зелено-кафяви петна на планинските ливади. Следваше сивото на скалите и сипеите, а накрая, почти в небето — искрящата белота на брулените от бурите върхове.