— Мисля, че това са твоите владения — каза му Роканон вечерта, докато обсъждаха накъде да поемат следващия ден. И наследникът, загледан нейде отвъд величествените, студени очертания на зъберите и пропастите, в скалите, снега и небето, бе отговорил с присъщата си царствена самоувереност:
— Да, това са моите владения…
Ученият отново смушка ветрогона, взирайки се напред през заскрежените мигли. Щеше ли някога да свърши този безкраен стръмен хаос? В същия миг го забеляза — конуса, островърхия покрив на планетата. Каменистият склон изчезна, а под него се ширна бяла пустиня: проходът… От двете страни се изправяха и потъваха в снежните облаци обрулени от вятъра върхове. Роканон беше достатъчно близо, така че видя безгрижното лице на приятеля си и чу вика му — онзи пронизителен боен вик на победилия воин. Той полетя след благородника над алабастровата долина. Наоколо се извиха рояци снежинки, които не падаха, само кръжаха в своята обител, сред родната стихия, понесени във вихрен танц. Полугладен и претоварен, грифонът му едва си поемаше дъх след всяко издигане и спускане на огромните ивичести крила. Могиен хвърчеше по-бавно, за да не се изгубят във виелицата, ала продължаваше да води.
Сред този танцуващ рой се появи почти незабележимо светло петънце. То постепенно се увеличи, превърна се в ярко златно сияние. Леко докоснати от позлатата, отдолу се ширеха чистите белоснежни поля. После внезапно планетата сякаш се сгромоляса в някаква бездна и ветрогоните бяха погълнати от исполински въздушен въртоп. Далеч под тях се простираха малки, но ясно различими долини и езера, искреше стъкленият език на ледник, зеленееха кръпките на горите. Звярът на Роканон се замята безпомощно горе и с разперен силует полетя като камък в пропастта. Яхан изкрещя от ужас; етнографът затвори очи, вкопчил се в седлото.
Животното заблъска яростно с криле, опитвайки се да възстанови равновесието; падането се забави, премина в плавно слизане и спря. Треперещият грифон се отпусна по корем върху каменистото дъно на долината веднага щом краката му допряха твърда земя. До него сивият ветрогон последва примера му. Могиен скочи със смях и извика:
— Преодоляхме го! Не е за вярване, обаче го направихме!
Той се приближидо спътниците си, тъмното му лице сияеше от възторг.
— Сега моите владения се простират от двете страни на планината, Роканон!… Не е зле да пренощуваме тук. Утре животните ще половуват долу, при дърветата, а ние ще се смъкнем пеша. Хайде, Яхан, слизай!
Недораслият се бе свил в седлото и не можеше да мръдне. Могиен го вдигна и му помогна да легне под навеса, образуван от една издадена скала. Късното следобедно слънце продължаваше да свети, но едва ли топлеше повече от Голямата звезда — късче кристал на югозападния небосклон, — пък и вятърът духаше все така леден и пронизващ. Докато Роканон разседлаваше зверовете, ангиарският господар се опитваше да стопли слугата си. Нямаха с какво да накладат огън: линията на гората бе още далеч под тях. Пришълецът свали защитния костюм и накара Яхан да го облече, без да обръща внимание на слабите му протести, а сам се загърна в кожите. Хората и животните се притиснаха плътно един в друг, дано се сгреят, и си поделиха остатъците от водата плюс сухарите на фийа. Тъмата се надигна откъм мъглявите простори под лагера им. Освободени от мрака, звездите се изсипаха отгоре и съвсем близко засияха двете най-ярки луни.
Късно през нощта Роканон се събуди от дълбокия си сън. Наоколо под пепеливия зрак царяха безмълвие и сковаващ студ. Прислужникът го беше сграбчил за лакътя и трескаво му шепнеше нещо, сочейки напред с трепереща ръка. Олхор погледна нататък, за да види изправената на скалата над тях сянка, закриваща небето.
Също като онази, която бяха зърнали в степта, тя бе огромна и неясна. Както се взираха в нея, звездите започнаха да прозират през тъмните й очертания, докато накрая сянката избледня и се стопи, остана само прозрачният въздух. Отляво мъждукаше намаляващата с всяка изминала минута Хелики.
— Това беше просто игра на лунната светлина, Яхан — промълви Роканон. — Хайде спи, ти имаш треска.
— Не — разнесе се редом тихият глас на Могиен. — Не беше игра на светлината, друже. Това бе смъртта ми.
Разтрепераният от студа младеж се надигна и седна.
— Не, господарю! Не е твоята смърт! Изобщо не е възможно! Аз съм я мяркал и преди, в равното, когато тебе те нямаше. Олхор също я забеляза.