„Какво ще ми дадеш в замяна на това, дето ти предложих?“
„А какво трябва да бъде то. Старче?“
„Онова, което ти е най-скъпо и с което най-трудно ще се разделиш.“
„Нямам нищо свое на тази планета. Как бих могъл да се отблагодаря?“
„С някаква вещ, нечий живот, някаква възможност; поглед, надежда, завръщане — името не е важно. Но ти ще го извикаш на глас в мига, щом го загубиш. Даваш ли ми го по своя воля?“
„Да, Старче, подарявам ти го доброволно.“
Безмълвие и повей на вятъра… Роканон наведе глава и излезе от мрака. Когато се изправи, червената светлина на изгрева го заслепи — кърваво сияние над пурпурно-сивото море на облаците.
Яхан и Могиен спяха, притиснати плътно един до друг на долната площадка, зарити под цяла камара кожи и плащове. Етнографът се приближи, обаче те не помръднаха.
— Събудете се — търпеливо ги подкани той. Яхан се привдигна и седна; в аленото зарево лицето му изглеждаше детинско и измъчено.
— Олхор! Мислехме… помислихме си, че си паднал… Могиен разтърси златистата си грива да прогони съня и задържа дълъг поглед върху Роканон, после рече тихо, прегракнало:
— Добре дошъл, звездни гостенино, приятелю наш. Чакахме те.
— Срещнах… говорих с…
Наследникът вдигна ръка.
— Ти се върна и аз се радвам. Продължаваме ли на юг?
— Разбира се.
— Това е хубаво.
И Роканон, кой знае защо, не се учуди, че Могиен, който толкова дълго бе водачът, сега разговаря с него като васал със своя цар.
Младият мъж наду свирката си, ала ветрогоните не се появиха, макар да ги чакаха доста. Пътниците доядоха последните остатъци от твърдия, засищащ хляб на фийа, сетне отново заслизаха пеша. Топлината на защитния костюм беше помогнала на Яхан да се съвземе и Олхор настоя да не го съблича. Недораслият имаше нужда от храна и хубава почивка, за да възстанови напълно силите си, но и така можеше да продължи. Всъщност то бе крайно наложително: пурпурният изгрев предвещаваше влошаване на времето. Спускането не беше опасно, обаче се оказа бавно и измерително. Късно сутринта се върна единият грифон — сивото животно на Могиен леко и безшумно излетя над тъмнеещия долу лес. Хората натовариха върху гърба му седлата, сбруята, кожите (всичко, дето носеха) и го пуснаха да хвърчи свободно редом с тях. То ту се издигаше в небето, ту кръжеше ниско и понякога надаваше пронизителен вик, с който навярно зовеше ивичестия си другар, останал да ловува из горите.
Около пладне се натъкнаха на сериозно препятствие — огромна отвесна скала, препречила маршрута им като щит. Единственият начин да я преодолеят беше да се вържат един за друг.
— Може би ако се качиш на ветрогона, по-лесно ще откриеш подходящ път — обърна се Роканон към Могиен. — Колко жалко, че второто животно го няма!
Кой знае защо, през цялото време някакво чувство го тласкаше далеч от това място. Искаше му се час по-скоро да се махне от голия пепеляв склон и да се скрие сред дърветата.
— Ивичестият бе много уморен, когато го пуснахме; може още да не е уловил никаква плячка. Тоя тук беше по-малко натоварен, докато преминавахме прохода; Добре, ще погледна колко е висока скалата от другата страна. Може би моят ветрогон ще успее да пренесе и трима ни на няколко хвърлея със стрела.
Аристократът свирна и сивото създание веднага се подчини с готовност. Роканон за сетен път се удиви от покорството на този толкова едър и кръвожаден звяр, който при първия зов описа широк кръг във въздуха, за да се спусне грациозно в подножието на канарата. Могиен скочи в седлото и с пронизителен вик се понесе нагоре, а златистата му коса улови последния слънчев лъч, пронизал сгъстяващите се облаци.
Резкият, студен вятър продължаваше все така да духа. Яхан се сви в близката скална ниша и затвори очи. Ученият седна, после се взря към далечината. Някъде отвъд хоризонта сияеше морето и дъхът му се долавяше дори тук. Той не се интересуваше от величествената неясна панорама, която ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между трупащите се облаци, ами гледаше в една точка на югоизток. Стисна клепачи, ослуша се… и чу.
Странен подарък бе получил Роканон от обитателя на пещерата, стража на топлия ручей сред безименните планини; дар, какъвто най-малко желаеше и очакваше. Там, в мрака, край бликащата от дълбините гореща струя, той овладя изкуство, наблюдавано неведнъж от съплеменниците му и хората от Земята у други раси, докато самите те оставаха глухи за него, ако не се смятат кратките проблясъци или редките изключения. Като в спасителна сламка се вкопчи тогава Олхор в своята човешка природа, отхвърляйки товара на неизмеримата мощ, която пазителят на извора притежаваше и бе готов да му предложи. От всички гласове във вселената Роканон се беше научил да чува гласа на един-единствен разумен вид и това бе врагът.