Странно се оказа това пътуване към места, които Олхор никога не бе виждал, ала си представяше много ясно благодарение на впечатленията, нахлуващи в съзнанието му заедно с чувствата и вълненията на стотици хора. Въпреки че не притежаваше вътрешно зрение, усещанията за допир, за пространство, време и движение бяха твърде силни. Часове наред, седнал вглъбен в стаята си, в продължение на три месеца Роканон бе изучавал тази информация и придоби точна представа (макар и лишена от зрителни образи и словесни формули) за всяка сграда или помещение в базата на противника. Всичко чуто и доловено вече се оформяше в отчетлива картина — той знаеше в подробности какво представлява самата база, как се влиза в нея и къде трябва да се търси онова, което му е необходимо.
Но след тия дълги, напрегнати тренировки му беше доста трудно да се въздържи и да не използва мисления си слух в близост до врага, да се самоизключи и се довери на сетивата и ума си. Срещата с хеликоптера трябваше да му послужи за предупреждение: тогава Роканон разбра, че на малки разстояния по-възприемчивите индивиди могат да усетят присъствието му, макар и чисто интуитивно. Също като рибар той бе притеглил с невидимо влакно пилота, който вероятно така и нямаше да проумее кое го е накарало да полети в тази посока и да стреля по непознатия мъж. Днес, когато му предстоеше да проникне сам в гигантската база, Олхор не изпитваше никакво желание да привлича вниманието върху себе си, понеже бе дошъл като крадец под прикритието на нощта.
Малко преди залез слънце той завърза ветрогона си в просеката на нисък хълм и сега, след като вървя няколко часа пеш, пред него изникнаха група постройки, от които го делеше обширна, пуста циментова равнина — ракетната площадка. Беше само една, обаче и тя рядко се използваше, защото всички нужни материали и човешки кадри бяха тук, на място. Пък и кой би помислил да води война с традиционните ракети, летящи със скоростта на светлината, щом най-близката цивилизована планета се намира на осем парсека?
Базата се оказа огромна — ужасяващо огромна, когато я видиш със своите очи, — но в повечето сгради бе настанен личният състав. Въстаниците вече бяха прехвърлили на Фомалхаут II почти цялата си армия. Докато Съюзът си губеше времето да претърсва и покорява родния им край, те залагаха на обстоятелството, че от Хейн едва ли ще се сетят да ги дирят точно тук, из тия безименни места. Та нали в галактиката имаше още хиляди различни светове? Роканон знаеше, че някои казарми отново са празни: неотдавна част от войската и техническият персонал бяха изпратени на друга планета, която бунтовниците са подчинили или привлекли за съмишленик. Щяха да минат близо десет години, преди този контингент да се върне. Да, метежниците от Фарадей бяха прекалено самоуверени — явно войната се развиваше в тяхна полза. За да нарушат сигурността и спокойствието на Вселенския съюз, им беше необходима просто добре засекретена база и шестте мощни оръжия, с които разполагаха.
Роканон бе избрал предварително периода, когато от всичките четири луни преди полунощ щеше да свети само дребният, уловен от хаоса астероид Хелики. Щом се приближи до редицата хангари, открояващи се като черен риф върху сивото циментово море, месечината вече се бе издигнала над хълмовете, но никой не го видя; не се долавяше и ничие присъствие. Нямаше нито огради, нито охрана. На стража стояха единствено машините, те непрестанно наблюдаваха космоса в радиус няколко светлинни години от Фомалхаут. В края на краищата с какво можеха да ги застрашат аборигените от тази малка безименна планета, които все още живееха в бронзовата ера?
Когато ученият излезе от сянката на хангарите, Хелики грееше с пълна сила. Докато се добере до целта си — шестте свръхсветлинни кораба, — луната бе изминала своя път наполовина и беше значително намаляла. Звездолетате бяха наредени един до друг като огромни абаносови яйца под едва различим в тъмното навес от камуфлажна мрежа. Пръснатите край тях групички дървета (оттук започваше Виарнската гора) приличаха на детски играчки върху фона им.
Сега се налагаше да използва вътрешния си слух, колкото и да бе рисковано. Той пак застана в сянка и започна мислено да опипва яйцевидните корпуси, стараейки се да проникне вътре и да огледа пространството наоколо. Още в Брейгна Роканон разбра, че във всеки от корабите денонощно има човек, готов да излети — най-вероятно към Фарадей — в случай на опасност.
За шестимата пилоти заплаха означаваше само това: ако някой се опита да превземе или разруши Центъра за управление, който се намираше на четири километра от хангарите, в източния край на базата. Тогава задачата им беше да изведат космолетите до безопасно място, използвайки собствената си система за контрол; всички кораби от този тип разполагаха с такава, независеща от външни фактори, уязвими компютри или енергийни източници. Но подобен полет бе равен на самоубийство — никое живо същество не би могло да оцелее при свръхсветлинна скорост. Всеки пилот тук беше не просто добре обучен математик, ами и фанатик, съгласен да пожертва живота си. Те бяха цветът на армията. Обаче и тия суперхора страдаха от скука, докато седяха и чакаха нищожния шанс да ги озари блясъкът на славата. Роканон усети, че в единия звездолет има двама души. Вниманието им бе погълнато от някаква разчертана плоскост, поставена между тях. Същият образ вече неведнъж беше посещавал съзнанието му предишните вечери и накрая той стигна до извода, че двамата мъже играят шах. В това време неговият мислен слух се опитваше да проникне във вътрешността на съседния кораб. Там нямаше никой.