— Високите властелини на гдемиар!
Бяха седмина и всичките я гледаха с такъв надменен израз върху сивите грапави лица, че й се прииска да се изсмее.
— Дойдох при вас, за да търся изгубеното съкровище на семейството си, о. Владетели на нощта — рече тя без сянка от усмивка. — Става въпрос за драгоценния трофей на Лейнен „Окото на морето“. — Невъобразимият шум в огромното подземие почти заглуши думите й.
— Така ни осведомиха и нашите пратеници, господарке Семли.
Този път младата жена успя да определи кой говори. Бе още по-нисък от останалите и едва стигаше до гърдите й; имаше бяло, енергично и свирепо лице. — Онова, което дириш, не е у нас.
— Казват, че е било тук.
— Много работи се разправят горе, нависоко, където слънцето заслепява очите.
— А пък ветровете разнасят думите — там, където има препускащи ветрове. Не ви питам как сме изгубили огърлицата и как се е върнала при вас, при създателите си. Това е стара приказка, древна неприязън. Аз искам само да я открия. Сега тя не е в Нощното царство, но може би знаете къде се намира.
— Не е тука.
— Значи е някъде другаде.
— „Окото на морето“ се пази в място, което не можеш да стигнеш. Освен ако ние не ти помогнем.
— Тогава помогнете ми! Моля ви като ваша гостенка.
— Както се казва: „Ангиар вземат, фийа дават, а гдемиар и дават, и вземат.“ Да речем, че ти протегнем ръка — какво ще ни предложиш в замяна?
— Своята благодарност, Владетелю на нощта. Тя стоеше пред тях, висока и бляскава, и се усмихваше. Седмината се вторачиха в нея с мрачно, злобно изумление, със завистливо негодувание.
— Чуй ме, дъще на ангиар! Услугата, която искаш от племето ни, е огромна. Дори не можеш да си представиш каква велика милост търсиш! Ти принадлежиш към един народ, който не е способен да разбере — той не дава пет пари за нищо, стига само да препуска с летящите си зверове, да сее и да жъне, да се бие с мечове и да вдига шум. А кой изковава мечовете ви от блестяща стомана? Ние, гдемиар! Вашите господари идват при нас, купуват оръжие и си тръгват, без да хвърлят поглед, без да се опитат да проумеят… но сега ти си тук, огледай се наоколо и ще видиш част от безбройните ни вълшебства — светлините, които никога не гаснат, талигата, която сама се движи, машините, с чиято помощ изработваме дрехите си, приготвяме нашата храна, пречистваме въздуха си и които вярно ни служат във всичко. Знай, че изобщо не.можеш да проникнеш в тези чудеса.
Човекът-къртица кимна студено, преди да продължи:
— И не забравяй още, че гдемиар са близки с онези хора, дето вие наричате Звездни повелители! Придружаваме ги в Халан, Реохан или Хул-Орен, във всичките ви замъци и им помагаме да разговарят с вас. Да, пришълците, на които вие, гордите ангиар, плащате данък, са наши приятели! Те ни оказват услуги, ние правим същото за тях. Е, за какво ни е тогава твоята благодарност?
— На този въпрос трябва сами да си отговорите -рече красавицата. — Аз ви зададох свой. Слушам те, владетелю!
Седмината започнаха да се съвещават ту с думи, ту безмълвно. От време на време я поглеждаха, после отместваха взор, промърморваха нещо и пак млъкваха. Около тях постепенно се натрупа тълпа. Хората-къртици заприиждаха един по един, докато накрая стотици чорлави чернокоси глави обкръжиха Семли и подът в огромната тътнеща зала вече не се виждаше, ако не се смята малкото празно пространство около гостенката. Ветрогонът й трепереше от дълго сдържан страх и раздразнение; очите му бяха широко отворени и бледи: такива ставаха, когато грифоните бяха принудени да летят нощем. Ето че Семли погали топлата козина на тила му, шепнейки:
— Успокой се, храбрецо мой, красавецо, господарю на ветровете…
— Дъще на ангиар, ние ще те заведем там, където е скрито съкровището — отново се обърна към нея белоликото джудже с желязната корона. — Това е всичко, което можем да направим за твоя милост. Трябва да дойдеш с нас и да поискаш огърлицата от онези, при които се пази. Летящият звяр не бива да идва с тебе. Налага се да го оставиш тук. Разбираш ли?
— Далеч ли е мястото, уважаеми владетелю?
Устните му се разтегнаха: все по-широко и по-широко.