— Да, много, господарке. Но пътят ще трае само една дълга нощ.
— Благодаря ви за любезността. Ще се грижите ли добре през тази нощ за моя ветрогон? Нищо лошо не трябва да му се случи.
— Той ще спи до твоето завръщане. Преди да го видиш пак, ще ти се наложи да полетиш на по-голям звяр! Няма ли да ни попиташ къде ще те отведем?
— Не можем ли да тръгнем веднага? Не бива да остана дълго далеч от дома…
— Да, скоро потегляме.
Джуджето отново се вгледа в лицето й и сивите устни още веднъж се разтеглиха зловещо.
Семли не би могла да разкаже какво точно се случи през следващите няколко часа — наоколо царяха шум, суматоха, непонятно суетене и безпорядък. Тя сама държеше главата на ветрогона, докато един от хората-къртици забиваше дълга игла в златистия му хълбок. Тази гледка едва не я накара да изкрещи, но животното просто потрепера и с мъркане потъна в сън. Група джуджета го отнесоха, преодолявайки с мъка ужаса, който им вдъхваше допирът с меката му топла козина. После Семли забеляза иглата да прониква в собствената й ръка. „Може би искат да изпитат смелостта ми?“ — помисли си тя, защото никак не й се спеше. И все пак не бе напълно сигурна. От време на време трябваше да се качва на някоя от ония метални талиги, да минава през железни врати и през сводести подземни пещери — десетки и стотици…
Една от кухините бе толкова невъобразимо огромна, че краят й не се виждаше, а мракът гъмжеше от неизброими стада херило. Жената чуваше гальовните им призиви и дрезгавите сигнали, които си разменяха, улавяше смътните им очертания, щом светлините на талигата ги докоснеха. Когато успя да разгледа по-ясно част от тях, откри, че са слепи и без криле. Това я накара да затвори очи. Ала тунелите сякаш не свършваха, пещерите нямаха чет; сивите недодялани тела, свирепите лица и гръмките гласове бяха навсякъде.
Най-сетне, съвсем неочаквано, се озоваха на чист въздух. Беше нощ. С облекчение си отдъхна и вдигна поглед към звездите и единствената изгряла луна, дребната Хелики, която озаряваше небето на запад. Но хората-къртици все още бяха вредом около нея. Заставиха я да влезе в някаква нова кола или пък пещера: за първи път виждаше такава. Бе малка, изпълнена с безброй мигащи светлинки, много тясна и светла след грамадните мрачни дупки и звездната нощ навън. Вкараха в тялото й втора игла. После делово обясниха, че се налага да я привържат към ей онова разпънато кресло — и главата, и ръцете, и краката.
— Не искам! — възпротиви се Семли.
Обаче четирите джуджета, които трябваше да й служат за водачи, позволиха да ги вържат; тогава и тя се покори пред необходимостта. Другите си тръгнаха. Разнесе се рев, сетне задълго настъпи тишина. Някаква огромна невидима тежест притисна гърдите й. След това усещането изчезна, стопиха се и звуците, не остана нищичко.
— Мъртва ли съм? — попита златокосата.
— О, не, господарко — отвърна близък глас, който не й хареса. Какво ставаше тук?
Тя отвори клепачи и видя нечие бяло лице, надвесено над нея, разтеглени устни и очи като две студени камъчета.
Вече нищо не я сковаваше, Семли скочи на крака. Беше безтегловна, безтелесна — сякаш тръпка на ужас, носена от вятъра.
— Няма да ти причиним зло — изрече страшноватият глас (или бяха всъщност разни гласове?). — Само ни разреши да те докоснем, ангиарска господарке. Искаме да пипнем косите ти. Позволи ни да се допрем до тях…
Кръглата кола, в която се намираха, леко се тресеше. Зад единствения й прозорец се простираше беззвезден мрак, а може би мъгла или пък пустош? „Една дълга нощ“ — така бяха казали гдемиар. Много дълга. Тя седеше неподвижно, докато тежките им сиви ръце докосваха косата й. После започнаха да я опипват по лактите и ходилата, грапава длан погали шията й. Семли стисна зъби и пак скочи. Джуджетата се отдръпнаха.
— Нали не ти причинихме болка, господарке? — измрънкаха те.
Младата жена кимна.
Поканиха я отново да легне и тя се отпусна на креслото, което я обгърна, сковавайки нейните движения. Сигурно щеше да се разридае, когато през прозореца нахлу златна светлина, ако малко преди това не бе изгубила съзнание.
— Е, сега поне научихме откъде е — каза Роканон.
— Иска ми се да разбера и коя е — промърмори уредникът на музея. — Значи гостенката търси нещо, което е тук при нас, ако може да се вярва на троглодитите?
— Моля те, недей да ги наричаш троглодити — с укор произнесе Роканон. Като етнограф, специалист по разумните форми на живот, беше длъжен да възрази срещу подобно название. — Вярно, не са красиви, но са съюзници със статус С… Чудя се, кое ли е накарало онази Комисия да избере точно тях, за да им помага в развитието? Та тя дори не е установила контакт с всички хуманоидни раси на планетата! Бас държа, че експедицията е била от Центавър: те винаги са си падали по нощните птици и пещерните обитатели. Аз сигурно щях да предпочета вид II — нейната раса, струва ми се.