— На екскурзия ли? Мисля, че никога не съм ходил.
— Ето, виждаш ли? Момче, ти трябва да се върнеш към действителността. Не към улиците и сградите, а към планините и реките.
Ланигън погледна отново часовника си и с облекчение установи, че той пак е златен. Беше доволен. Бе платил шестдесет долара за тази кутийка.
— Дървета и езера — продължаваше да опява Торстейн. — Да усетиш как тревата расте под краката ти, да видиш как високите черни планини пътуват по златистото небе…
Ланигън поклати глава.
— Бил съм в провинцията, Джордж. Тя не означава нищо за мен.
Торстейн настоя:
— Ти трябва да се махнеш от тази изкуствена среда.
— На мен всичко ми се вижда еднакво изкуствено — каза Ланигън. — Дървета или сгради. Няма разлика.
— Сградите ги правят хора — възмути се Торстейн. — А дърветата са сътворени от Бога.
Ланигън се съмняваше и в двете, но нямаше намерение да споделя това с Торстейн.
— Може и да си прав. Ще си помисля.
— Непременно — каза Торстейн. — Знам идеалното място. Намира се в Мейн, Том, и е съвсем близо до онова малко езеро…
Торстейн беше майстор на безкрайните описания. За щастие на Ланигън той се разсея. На отсрещната страна на улицата една къща избухна в пламъци.
— Хей, чия е тази къща? — попита Ланигън.
— На Макълби — отвърна Торстейн. — За втори път през този месец гори.
— Може би трябва да съобщим?
— Прав си. Аз ще го направя — каза Торстейн. — Запомни какво ти казах за онова място в Мейн, Том.
Торстейн се обърна и тръгна, и в този момент се случи нещо доста смешно. Когато той стъпи върху платното, бетонът под левия му крак се втечни. Торстейн, който не очакваше такова нещо, потъна в него до глезена. И понеже се бе засилил напред, падна върху улицата.
Том побърза да му помогне, преди бетонът да се е втвърдил отново.
— Добре ли си? — попита той.
— Изкълчих си проклетия глезен — измърмори Торстейн. — Няма нищо, мога да ходя.
Той закуцука да съобщи за пожара. Ланигън остана на мястото си и се загледа. Прецени, че огънят се е запалил от неконтролирано горене. След няколко минути, както и очакваше, той загасна самостоятелно, така както бе и започнал.
Човек не би трябвало да се радва на нещастието на другите, но Ланигън не можа да се сдържи да не се изсмее, като се сети за изкълчения глезен на Торстейн. Сега даже и внезапното наводнение по главната улица не можеше да развали настроението му.
После си спомни съня и паниката го обхвана отново. Тръгна бързо към кабинета на лекаря.
Кабинетът на доктор Сампсън тази седмица беше малък и тъмен. Старото сиво канапе го нямаше, а на негово място стояха два стола стил „Луи Петнадесети“ и един хамак. Изтърканият килим се бе подновил сам и върху червеникавокафявата покривка имаше изгорено от цигара. Но портретът на Андрети си бе на обикновеното място върху стената и големият пепелник с неопределена форма бе безупречно чист.
Вътрешната врата се отвори и доктор Сампсън се показа.
— Здрасти — каза той. — Момент. — Главата му се прибра.
Сампсън беше точен. По часовника на Ланигън бяха минали точно три секунди, докато той свърши работата си. След миг Ланигън бе сложен да легне върху кожената кушетка с чиста хартиена кърпа под главата. А доктор Сампсън вече говореше:
— Е, Том, как вървят работите?
— По същия начин — каза Ланигън. — По-лошо даже.
— Сънят ли?
Ланигън кимна.
— Нека поговорим отново за това.
— Не ми се иска — възрази Ланигън.
— Страх ли те е?
— Повече от всякога.
— Дори и сега?
— Да. Особено сега.
Последва минута терапевтично мълчание. После доктор Сампсън заговори:
— И преди си говорил за страха си от този сън. Но никога не си ми казвал защо толкова се боиш от него.
— Ами… Струва ми се толкова глупаво.
Лицето на Сампсън беше сериозно, спокойно и сдържано. Лице на човек, който не вижда нищо глупаво, който изобщо не намира това за глупаво. Може и да беше поза, но за Ланигън това носеше успокоение.
— Добре, ще ви кажа — каза внезапно той. После млъкна.
— Продължавай — насърчи го Сампсън.
— Ами то е защото мисля, че някак си нещо не го разбирам…
— Да, продължавай — каза Сампсън.
— Ами то е защото светът от съня ми някак се превръща в реалност. — Той млъкна отново, но после заговори бързо. — И някой ден ще се събудя, и ще се намеря в него. И тогава онзи свят ще бъде реалният, а този ще бъде сън.
Той се извърна, за да види какво впечатление е направило това признание на Сампсън. Но ако докторът се бе разтревожил, той не го показа. Той тихо палеше лулата си с тлеещия връх на показалеца си. После духна пръста си и заговори.