Джон Чийвър
„Светът на ябълките“
Ейза Баскъм, старият лауреат, се въртеше в своя работен дом или кабинет — той не бе успял да намери точно название на мястото, където човек пише поезия, — биеше стършели с един брой на „Ла Стампа“ и се чудеше защо досега не е получил Нобеловата награда. Той бе удостоен с почти всички почетни знаци. Сандъкът в ъгъла беше пълен с медали, грамоти, венци, адреси, ленти и значки. Печката, с която се отопляваше кабинетът му, бе дадена от ПЕН-центъра в Осло, бюрото бе подарък от едно изтъкнато писателско дружество, а самият кабинет бе построен от Международното сдружение на неговите почитатели. В деня, когато му връчиха ключа на сградата, Баскъм получи поздравителни телеграми от президентите на Италия и на Съединените щати. А защо още нямаше Нобеловата награда? Шат, шат — удряше той с вестника. Кабинетът приличаше на плевник с наклонени греди на тавана и голям северен прозорец с изглед към Абруците. Той би предпочел нещо по-скромно и с по-малки прозорци, но никой не бе го питал. Изглежда, че високите планини и съчиняването на стихове не вървяха добре заедно. По времето, когато пиша, Баскъм беше осемдесет и две години й живееше в една вила под хълмистото градче Монте Карбоне, южно от Рим.
Той имаше буйна, гъста бяла коса, която висеше над челото му. Няколко кичури в средата бяха винаги немирни и щръкнали. При официални приеми Баскъм ги приглаждаше със сапун. Те оставаха така час-два и почти винаги когато настъпваше времето да се поднесе шампанското, отново щръкваха. Това беше част от впечатлението, което оставяше писателят. Както се помни човек с дълъг нос, особена усмивка, белег от рождение и следа от рана, така хората помнеха Баскъм с непослушните му къдри. Той бе смътно познат като Сезан на поетите. В поезията му имаше някаква праволинейна точност, която може би напомняше за Сезан, но той нямаше прозренията, които откриваме в картините на художника. Това погрешно сравнение вероятно идваше от заглавието на най-популярната му творба — „Светът на ябълките“, поезия, в която почитателите му съзираха дъха, разнообразието, колорита и носталгията по ябълките на Северна Нова Англия, която не бе виждал четиридесет години.
Защо той, провинциален и прочут с простотата си, бе заменил Върмонт с Италия? Дали изборът бе направен от неговата любима Амилия, умряла преди десет години? Тя бе вземала много от техните решения. Нима той, синът на фермер, е бил дотолкова наивен да мисли, че животът в чужбина може да придаде известна багра на суровото му детство? Или това е било резултат на чисто практични съображения, бягство от рекламата, която в собствената му родина му бе досаждала? Но почитателите му го намираха и в Монте Карбоне. Те идваха почти ежедневно, макар че броят им беше скромен. Веднъж-два пъти в годината го снимаха за „Пари Мач“ или „Епока“, обикновено на рождения му ден, но тук можеше да живее по-спокойно, отколкото това би му се удало в Щатите. При последното завръщане съвсем непознати хора го спираха, както си вървеше по Пето Авеню, и искаха да постави автографа си върху листчета хартия. По улиците на Рим никой не го познаваше и не се интересуваше кой е той, а точно такова бе желанието му.
Монте Карбоне беше сарацински град, построен на върха на стръмен хълм от тъмен гранит с формата на самун хляб. На най-високата част на града имаше три кристалночисти и обилни извори, чиято вода се лееше свободно по склоновете на хълма или бе отвеждана с тръби. Неговата вила беше под града и в градината му имаше много фонтани, захранвани от изворната вода на върха. Шумът от водата беше силен и немелодичен — тя падаше с гръм и плясък. Водата беше хапливо ледена, дори през лятото, и той държеше в един басейн на терасата виното, вермута и джина си. Баскъм работеше сутрин в кабинета, следобеда правеше сиеста и после изкачваше стълбите до градчето.
Туфът и пиперът, отровният цвят на лишеите, които растат по стените и по покривите, са извън възприятията на американеца дори ако е живял с години като Баскъм, заобиколен от тази отровност. Изкачването на стълбите го задъхваше. Той често спираше, за да си поеме дъх. Всички го заговаряха. „Salve, maestro, salve!1“ Зърнеше ли тухления напречен кораб на готическата черква от дванайсети век, той винаги прошепваше на себе си датата, сякаш обясняваше на свой събеседник красотите на мястото. Красотите на мястото бяха разнообразни и мрачни. Баскъм винаги щеше да бъде странник тук, но неговата странност му приличаше на някаква метафора, включваща времето, сякаш когато изкачваше странните стълби край странните стени, той се изкачваше през часовете, месеците, годините и десетилетията. На площада пиеше чаша вино и си вземаше пощата. В който и да е ден Баскъм получаваше повече поща, отколкото цялото население на градчето. Имаше писма от почитатели, предложения за лекции, четения или просто да си покаже лицето. Изглежда, бе включен в списъка на поканените на всяко почетно сдружение в западния свят, освен, разбира се, сдружението на бившите носители на Нобеловата награда. Пазеха пощата му в торба и ако тя се окажеше прекалено тежка да я носи сам, до вилата го придружаваше Антонио, синът на пощаджията. Занимаваше се с кореспонденцията си до пет или шест часа. Два-три пъти седмично почитатели намираха пътя до вилата и ако му харесваше видът им, даваше им нещо да пият, докато той слагаше автографа си на техните екземпляри от „Светът на ябълките“. Те почти никога не носеха други книги, макар че бе издал цяла дузина. Две или три вечери играеше табла с местния падроне. Всеки подозираше другия в нечестна игра, затова и двамата не напущаха масата, дори и да имаше опасност мехурите им да се пръснат. Поетът спеше дълбоко.