Веднъж през нощта или сутринта паметта му, изглежда, го събуди и поиска да си спомни първото име на Лорд Байрон. Не можа. Той реши за момент да се разграничи от паметта си и после с изненада да открие, че вече се е появило името на Лорд Байрон. Но когато предпазливо се върна към нея, тя продължаваше да бъде празна. Сидни? Пърси? Джеймс? Той стана от леглото. Беше студено. Обу си обущата, наметна се с балтона и изкачи стълбите през градината до своя кабинет. Сграбчи един екземпляр на „Манфред“, но името на автора бе посочено просто като Лорд Байрон. Същото се оказа и с „Чайлд Харолд“. Накрая той откри в енциклопедията, че негово благородие се казва Джордж. Баскъм до известна степен се извини пред себе си за този пропуск на паметта и се върна в топлото легло. Като повечето стари хора той тайно започна да си прави списък на храните, които, изглежда, наливаха олово в перото му. Прясна пъстърва. Черни маслини. Печено агне с мащерка, диви гъби, мечешко, еленско и заешко месо. От другата страна на графата бяха всички замразени храни, торени зеленчуци, прекалено сварени макарони и консервирани супи.
През пролетта един скандинавски почитател му писа, че ще бъде чест за него да направи с Баскъм еднодневно пътуване из планинските градчета. Баскъм, който по това време нямаше собствена кола, прие с удоволствие. Скандинавецът се оказа приятен младеж и те потеглиха щастливи към Монте Феличи. В четиринайсети и петнайсети век изворите, които снабдявали града с вода, пресъхнали и населението се смъкнало в средния пояс на планината. От изоставения град на върха бяха останали две черкви или катедрали с необикновено великолепие. Баскъм много ги харесваше. Те се издигаха сред поляни от цъфнал бурен, фреските на стените не бяха загубили изяществото си. Фасадите им бяха украсени с грифони, лебеди и лъвове с лица и телесни части на мъже и жени, прободени дракони, крилати змии и други чудеса на метаморфозата. Тези просторни и странни божи домове напомняха на Баскъм за безпределността на човешкото въображение и той се почувства весел и ентусиазиран. От Монте Феличи отидоха в Сан Джорджо, където имаше няколко гробници със стенописи и малък римски театър. После спряха в една горичка под града, за да си направят пикник. Баскъм влезе в гората да се облекчи и се натъкна на двойка млади хора, които се любеха. Те не бяха си дали труд да се съблекат и единствената плът, която се виждаше, беше косматият задник на непознатия. „Tanti scusi3“, промърмори Баскъм и отстъпи в друга част на гората, но щом се върна при скандинавеца, се почувства неловко. Пъшкащата двойка сякаш бе замъглила спомена от катедралите. Когато се прибра във вилата, няколко монахини от един римски манастир го чакаха да се подпише на екземплярите им от „Светът на ябълките“. Той сложи автографа си и помоли своята прислужница Мария да им даде вино. Те му направиха обичайните комплименти — създал е свят, който сякаш приветства човека; сред примесения с дъжд вятър дочува гласа на моралната красота, — но сега Баскъм можеше да мисли единствено за гърба на непознатия. Там, изглежда, имаше повече устрем и смисъл, отколкото в неговото прославено дирене на истината. То сякаш властваше над всичко, видяно през деня — над замъците, облаците, катедралите, планините и полетата с цветя. Когато монахините си отидоха, той погледна към планините, за да ободри духа си, но те вече му приличаха на женски гърди. Съзнанието му бе станало нечисто. Той го остави да лудува и чакаше да види какъв ли път ще поеме то. И Баскъм чу в далечината свирката на влак. Как ли ще реагира на това капризният му разум? Възбудата от пътуването, менюто във вагон-ресторанта, виното, което сервират във влаковете? Засега всичко изглеждаше съвсем наивно, докато усети как разумът му се измъква от ресторанта и се упътва към изпълнените с похотливи желания купета на спалния вагон, а оттам към вулгарната гадост. Той знаеше от какво се нуждае и след вечеря поговори с Мария. Тя винаги с радост му услужваше, макар че той винаги я караше предварително да се изкъпе. Банята и измиването на чиниите предполагаше известно забавяне, но когато тя си отиде, той се почувства решително по-добре, обаче съвсем не бе се излекувал.
През нощта сънищата му бяха нечисти и той на няколко пъти се буди, като се мъчеше да отхвърли това сексуално намерение или вцепененост. Нещата не се поправиха и когато настъпи утрото. Мръсотията, гадната мръсотия, изглежда, беше единственият фактор в живота му, който съдържаше цвят и бодрост. След закуска той се качи в кабинета си и седна на бюрото. Приканващият го свят и вятърът, примесен с дъжд, който шумолеше в света на ябълките, бе изчезнал. Развратът беше негова съдба, негова истинска същност и той започна с увлечение една дълга балада, наречена „Пръднята, която спаси Атина“. Той завърши баладата същата сутрин и я изгори в печката, подарена му от ПЕН-центъра в Осло. Баладата беше, разбира се, преди да я изгори, едно изчерпателно и противно упражнение по порнография и когато слизаше по стълбите към терасата, Баскъм почувства искрено разкаяние. Прекара следобеда над една отвратителна изповед, озаглавена „Любимецът на Тиберий“. Двама почитатели, млада семейна двойка, дойдоха към пет часа да му изкажат възхищението си. Запознали се във влака. И двамата носели по един екземпляр от „Светът на ябълките“. Влюбили се, както четели стиховете за чистата и пламенна любов, възпята от него. Като си мислеше за днешното си творчество, Баскъм наведе глава.