Това бяха откровени и невинни описания на сексуални игри. Там никъде нямаше онова чувство на злост, което той изпитваше, когато всеки следобед изгаряше в печката творбите си. Или просто неговият свят бе дотолкова по-стар и обществените му отговорности дотолкова по-изнурителни, че развратът беше единственият отговор на растящата тревога. Какво бе загубил? Започваше да му се струва, че това е чувството за гордост, ореол от лекота и дързост, един вид корона. Той сякаш държеше високо короната и жадно я разглеждаше. И какво откри? Дали това не беше просто някакъв древен страх от каиша на бащата или навъсената майка — детско раболепие пред тираничния свят? Той добре знаеше, че инстинктите му са буйни, изобилни и неразумни и нима бе позволил на света и на неговите екзалтирани проповедници да му наложат система от прозрачни стойности за удобството на една консервативна икономика, официална църква и войнствена армия и флота? Той сякаш държеше короната, издигаше я високо в светлината и сякаш самата тя бе направена от светлина и съдържаше в себе си истинския, тонизиращ вкус на екзалтацията и скръбта. Току-що завършените петостишия бяха невинни, весели и изградени върху факти. Заедно с това те бяха и мръсни, но кога житейските факти бяха станали нечисти и какви бяха реалностите на онази добродетел, която всяка сутрин така болезнено той сваляше от себе си? Това, изглежда, бяха реалностите на тревогата и любовта: Амилия, застанала в диагоналния лъч светлина, бурната нощ, в която се роди синът му, женитбата на дъщеря му. Можеха с пренебрежение да кажат, че са семейни, но това бе най-доброто, което познаваше в живота — тревогата и любовта, — светове, далеч от петостишието на бюрото. Започваше така: „От Юлий Цезар друг не знам да има задник по-голям.“ Той изгори стихотворението и заслиза по стълбите.
Най-лош се оказа следващият ден. Баскъм просто пишеше една и съща нецензурна дума и изпълни шест-седем страници. Сложи всичко в печката. На обед Мария си изгори пръста, изсипа куп клетви и после каза:
— На ваше място щях да посетя свещения ангел на Монте Джордано.
— Какъв е този свещен ангел? — попита той.
— Ангелът, който пречиства мислите на човешкото сърце — отвърна Мария. — Намира се в старата черква на Монте Джордано. Направен е от маслиново дърво от Планината на маслините. Издялан е собственоръчно от един светец. Ако направите поклонничество, той ще пречисти мислите ви.
За поклонничествата Баскъм знаеше само, че трябва да се върви и неизвестно защо да се носи раковина. Когато Мария се оттегли за сиестата си, той прерови нещата на Амилия и намери една раковина. „Ангелът сигурно ще очаква и подарък“, помисли си той и от една кутия в кабинета избра златния медал, даден му на юбилея на Лермонтов. Баскъм не събуди Мария, не остави и бележка. Това напомняше типична проява на старческа изкуфялост. Никога не беше злонамерено прикрит, каквито са често старците, и трябваше да каже на Мария къде отива, но не го направи. Запъти се надолу през лозята към главния път в подножието на долината.
Когато наближи реката, един малък фиат се отклони от главния път и спря сред дърветата. От колата излязоха мъж, жена и трите им грижливо пременени дъщери. Баскъм спря да погледа, защото забеляза, че съпругът носи ловна пушка. Какво е решил да прави? Да извърши убийство? Самоубийство? Нима Баскъм щеше да присъства на някакво човешко жертвоприношение? Той седна и скрит от високата трева, наблюдаваше. Майката и трите момичета бяха много възбудени. Бащата, изглежда, се радваше на неограничена власт. Говореха на диалект и Баскъм почти нищо не разбра от разговора им. Мъжът извади пушката от калъфа и вкара само един патрон. После нареди жена си и трите си дъщери в един ред и ги накара да сложат ръце на ушите си. Всички пищяха. Мизансценът бе готов, мъжът се обърна с гръб към тях, прицели се в небето и гръмна. Трите деца нададоха радостни викове и запляскаха възторжено, когато изстрелът отекна; така приветстваха храбростта на милия си баща. Бащата прибра пушката в калъфа, всички отново се качиха във фиата и потеглиха, както Баскъм предположи, към своя апартамент в Рим.