Баскъм се изтегна на тревата и заспа. Сънува, че е отново в родината си. Видя един стар камион форд с четири спаднали гуми сред поле от лютичета. Дете с книжна корона и банска кърпа вместо наметало изтича от ъгъла на бяла къща. Старец извади кокал от една кесия и го подаде на бездомно куче. Есенни листа тлееха във вана с лъвски крака. Събуди се от мълния, далечна, и както му се стори, във формата на кратуна. Той се смъкна до шосето, където към него се долепи едно куче. Кучето трепереше и той се чудеше дали е болно, бясно, опасно, но се досети, че то се бои от гръмотевиците. При всеки гръм животното започваше силно да трепери и Баскъм галеше главата му. За първи път виждаше куче да се бои от природата. Вятърът залюля клоните на дърветата и Баскъм вдигна старческия си нос, за да подуши дъжда, мигове преди да завали. Но този дъжд миришеше на влажни провинциални черкви, гостни стаи в стари къщи, мазета-ями, бански костюми, проснати да съхнат — този остър и така приятен мирис го караше да души със сумтене. Но въпреки унеса си той не забрави, че се нуждае от подслон. До пътя имаше навес за автобусните пътници и той и уплашеното куче се приютиха там. Но стените бяха покрити с мръсотията, от която той се надяваше да избяга, затова отново излезе навън. По-нагоре по пътя имаше селска къща — една от онези шизофренични импровизации, които човек среща така често в Италия. Къщата, изглежда, е била бомбардирана и после набързо скалъпена, но не как да е, а като преднамерено предизвикателство към логиката. От едната й страна имаше дървена пристройка, където седеше старец. Баскъм го помоли да му даде подслон и старецът го покани да влезе.
Старецът беше почти на неговата възраст, но Баскъм гледаше със завист на безгрижието му. Усмивката му беше блага и лицето ведро. Очевидно той никога не е бил преследван от желанието да напише мръсно петостишие. Никога не ще бъде принуден да предприеме поклонничество с раковина в джоба. На скута му имаше книга — албум за марки; пристройката, където седеше старецът, бе пълна с растения и саксии. Душата му видимо не ликуваше и не пееше и все пак той сякаш бе постигнал онова вътрешно спокойствие на духа, за което Баскъм мечтаеше. Дали и Баскъм не трябваше да събира марки и да отглежда растения в саксии? Както и да е, сега е твърде късно. В този миг рукна дъждът и гръм разтърси земята. Кучето скимтеше, трепереше и Баскъм го галеше. След няколко минути бурята премина, Баскъм благодари на домакина и се отправи към пътя.
Той имаше добра стъпка за възрастта си и вървеше като всички нас, когато си припомним някой свой подвиг — любов или футбол, Амилия или хубав удар по топката. Но след километър-два той съзна, че ще стигне Монте Джордано доста след като се е стъмнило, и когато една кола спря и предложи да го откара до селото, Баскъм прие с надеждата, че това няма да навреди на изцелението му. Пристигна в Монте Джордано по светло. Селото бе голямо колкото неговото, със същите стени от туф, с лишей с отровен цвят. Старата църква се издигаше в центъра на площада, но вратата бе заключена. Той попита за кюрето и го откри в едно лозе — гореше трънак. Обясни, че иска да направи дарение на свещения ангел, и показа златния медал. Кюрето поиска да знае дали златото е истинско и Баскъм съжали за избора си. Защо не взе медала, даден му от френското правителство, или медала от Оксфорд? Русите не бяха поставили проба и той нямаше как да докаже стойността на медала. Кюрето забеляза, че надписът е на кирилица. Златото не само бе фалшиво, но и комунистическо, съвсем неподходящ дар за свещения ангел. Но в този момент облаците се разделиха и един-единствен лъч светлина долетя до лозето и огря медала. Това беше знамение. Кюрето направи кръст във въздуха и те се отправиха към църквата.
Това беше стара, малка, бедна провинциална църква. Ангелът се намираше в параклиса отляво. Кюрето запали осветлението. Статуята, отрупана със скъпоценности, стоеше в желязна клетка с катинар на вратата. Баскъм коленичи и изрече на висок глас: „Бог да благослови Уолт Уитман, бог да благослови Харт Крейн. Бог да благослови Дилан Томас. Бог да благослови Уилям Фокнър, Скот Фицджералд и най-вече Ърнест Хемингуей.“ Кюрето заключи свещената реликва и те заедно излязоха от черквата. На площада имаше кафене, където той вечеря и си нае легло. То бе някакво странно съоръжение от месинг, с месингови ангели на четирите края, които съдържаха някаква месингова благодат, защото в съня му нахлу спокойствието, и когато се събуди в средата на нощта, откри в себе си онази лъчезарност, позната му от млади години. Нещо сякаш грееше в разума, крайниците и всички негови органи. Той отново заспа и спа до сутринта.