На другия ден, когато се спущаше от Монте Джордано към главния път, до него долетя тътен на водопад. Той влезе в гората и го откри. Водопадът бе естествен — скална издатина и завеса от зелена вода, и той му напомни за водопада в края на фермата във Върмонт, където бе израсъл. Като момче Баскъм бе отишъл там един неделен следобед и седеше на хълма над вира. Както стоеше там, видя от гората да излиза старец с гъста бяла коса, като неговата сега. Забеляза как старецът развърза връзките на обущата си и се съблече бързо като нетърпелив любовник. Първо намокри ръцете и рамената си, а после влезе в потока, като цвилеше от удоволствие. След малко той се подсуши с долните си дрехи, облече се и се запъти обратно към гората; и чак когато изчезна, Баскъм съзна, че старецът е бил баща му.
Сега той постъпи също като баща си — развърза връзките на обувките си, разкопча ризата и макар да знаеше, че обраслите с мъх камъни и силата на водата могат да бъдат фатални, влезе гол в потока, цвилейки като баща си. Издържа на студа само минута, но когато излезе от водата, сякаш най-после бе намерил себе си. Когато стигна пътя, прибра го конната полиция, тъй като Мария бе вдигнала тревога и цялата провинция търсеше маестрото. Завръщането му в Монте Карбоне беше триумфално и на сутринта той започна дълга поема за неотменното благородство на светлината и въздуха и макар че тя нямаше да му донесе Нобелова награда, щеше да украси последните месеци от неговия живот.