— Готов ли си?
Джейк разтърка очи и се разсъни.
— За какво?
С рязко движение Базилиск откопча колана му.
— Да полетиш!
Джейк отвори уста да отвърне, но преди да каже и дума, тежкият ботуш на Базилиск се заби в гърдите му. Момчето се опита да се хване за нещо, но бе изритан от седалката си и излетя от скайкара.
Усещането бе странно. Спускащият се скайкар се отдалечаваше от Джейк сякаш на забавен кадър, тъй като той падаше по-бързо. В ушите му засвири вятър и дрехите му заплющяха. Джейк успя да се завърти по корем и видя под себе си озарените от изгрева стъклени кули на голям комплекс насред камениста пустиня.
Те едва ли щяха да омекотят падането на Джейк.
Изведнъж в полезрението му се появи Базилиск, който имаше пълен контрол над движенията си. Той се стрелна от двете страни на Джейк с ловкостта на присмехулник.
— Джейк, забрави ли, че можеш да летиш?
— Откъде си сигурен? Не знаеш какви способности съм си избрал! — извика Джейк в отговор. — Може да съм се заредил със суперсила, която улеснява падането!
— Излъгах те. Знам какво означават някои от изображенията на уебсайта и програмирах системата така, че със сигурност да избереш и летенето сред другите си способности! Горчивият ми опит ме принуди да постъпя така! Загубих прекалено много помощници!
Сградите отдолу се уголемяваха с бясна скорост и бяха единственото, което Джейк виждаше. Той затвори очи и протегна ръце надолу, сякаш за да омекоти удара. Почти повярва, че ревът на вятъра в ушите му е стихнал.
Всъщност той наистина беше спрял.
Джейк отвори очи. Вече не се носеше към постройките, а бе увиснал във въздуха над тях. Базилиск беше край него. Летеше толкова умело, че вятърът дори не бе успял да свали качулката му. Изведнъж помежду им с грохот прелетя скайкарът, който следваше предварително зададения маршрут за кацане. Въздушната струя след него засмука Джейк и той потрепери леко на мястото си.
— Мога да летя! — възкликна той смаяно.
— Можеш много повече от това, Хънтър.
Джейк стрелна Базилиск с поглед. Не бе свикнал някой да го хвали.
— Силите ти се подхранват от страха и от гнева ти. Затова се проявиха, когато се ядоса на учителя. Надникни в себе си, улови тези чувства и ги използвай в свой интерес!
Добре познати чувства. Бе чувал хората да казват, че гамените просто се страхуват, и знаеше, че е така. Всеки път, когато се заядеше с някое хлапе, усещаше пристъп на страх, че то може да му посегне. Оттам идваше цялата възбуда.
Джейк разпери ръце и крака и възстанови равновесие. Той се замисли какви огромни възможности му даваха силите, които владееше. Спомни си думите на баща си, след като се бе провинил за стотен път.
— Бъдещето ти зависи само от теб.
Джейк си даде сметка, че хахото с наметалото до него му предлагаше страхотно бъдеще. Каза си, че няма да провали и този шанс, както бе направил с много други.
— Така. Какво ще правим тук. Впрочем, къде се намираме?
— Над Индия — посочи с пръст надолу Базилиск. — Това е секретна, строго охранявана лаборатория за научни изследвания. Вътре се разработва прототип на така наречената ядрена сонда — роботизирана капсула, която може да си прокопае път до самото ядро на Земята. Искаме да я вземем.
— Така ли? И за какво ни е?
— За власт и слава! — Базилиск усети, че споменатата причина не вдъхновява Джейк и поклати глава. — Тъй като тази сонда играе ключова роля в плана ми! След няколко секунди скайкарът ще навлезе в обсега на охранителните системи и положението ще стане изключително интересно.
— В какъв смисъл?
Базилиск поклати глава. Отдолу се понесе воят на сигнал за тревога и отекна из целия комплекс. Джейк видя, как от хангара в единия край на комплекса изскочиха въоръжени хора и военни автомобили.
— Имат оръжия!
— Имат и ракети — отбеляза Базилиск.
Джейк не бе видял двете ракетни установки, прикрити под короните на горичка декоративни дръвчета. Установките се завъртяха и се насочиха към целта си, две ракети разтърсиха камионите с огнената си струя и се понесоха към Джейк и Базилиск.
Джейк усети, как адреналинът му се покачва и изостря сетивата му.
— Какво ще правим?