— Препечена филийка? — попита баща му и отпусна стегнатата си вратовръзка.
— Не — измрънка Джейк и се тръшна на стола.
— Наспа ли се? — попита майка му, без да вдига поглед от вестника.
Джейк вдигна рамене и изкара едно утвърдително „Ммм“ от дъното на гърлото си. Бе установил, че при този отговор родителите му почти винаги се отказваха да го разпитват повече. И действително, майка му кимна и продължи да чете. Джейк ненавиждаше моментите, в които семейството се събираше заедно, но колкото и да му се искаше, не можеше да вини родителите си. Двамата работеха много, за да осигурят домашен уют, финансова стабилност и доста голяма независимост за децата си. Джейк обаче никога не се бе чувствал уютно. Независимостта бе превърнала сестра му във всезнаеща зубърка, докато Джейк бе избрал друг път — макар и вече да съжаляваше за това.
На път към училището момичетата му хвърляха срамежливи влюбени погледи. Бе хубаво момче с къса, щръкнала руса коса. Дори и училищната секретарка, по-голяма от него само с няколко години, винаги бе любезна с него — независимо колко често го викаха в кабинета на директора. Вероятно само момичетата можеха да прозрат нежната му страна?
Момчетата го отбягваха с плахи погледи. Джейк Хънтър бе най-страховитото момче в цялото училище — бояха се да не го ядосат. В същото време съучениците му ценяха начина, по който манипулираше възрастните, както и намесата му, когато ученици от друго училище навлизаха в тяхна територия и започваха да се заяждат с някого.
Джейк обаче не си даваше сметка за тази страна на репутацията си. Действията на останалите момчета го ядосваха и го караха да се чувства самотен. Разбира се, не доверяваше чувствата си на никого. От самото начало разчиташе само на себе си и това по естествен път го направи най-изявения грубиян в училище. Сега бе принуден да се примири със славата си, която все пак му гарантираше, че няма да попадне под ударите на останалите безскрупулни момчета в училището — те бяха станали негови приятели.
Стигна сам почти до училището, където се присъедини към своята групичка. Може и да му бяха приятели, но не вярваше на никого от тях и бе убеден, че чувствата са взаимни.
Антъни Кълкин, по прякор Големия Тони, бе огромен. Твърдеше, че има едър кокал, но докато се приближаваше, Джейк забеляза, че вече нагъва обяда си.
— Хънтър! — рече той вместо поздрав и от устата му се разхвърчаха парчета полусдъвкан сандвич.
Останалите се обърнаха, за да поздравят неофициалния си водач.
Кокала, известен още като Реймънд Олсън, бе малко по-висок и доста по-силен от Джейк. Лицето му бе бледо и мазно, а малките му кривогледи очи му придаваха вид на гризач. Той кривна глава на една страна, после на другата, както бе виждал да правят боксьорите преди мач. В резултат някъде от областта на врата му се чу ужасяващо изпукване. Джейк бе убеден, че това не е здравословно, но реши да не го отбелязва.
Гадняра бе дребно хлапе, което компенсираше ръста си с грубото си държание. Истинското му име бе Уорън Федъл, но, който дръзнеше да го използва, задължително биваше ступван. Ако някой имаше проблеми с общуването, това безспорно бе той. Гадняра бе най-проклетият от всички. Притежаваше ум на истински престъпник и обичаше да причинява болка.
Джейк не беше такъв. Случваше се да набие някое момче, което го дразнеше, но не заради самия бой. Смяташе, че е в реда на нещата — като хранителна верига, на върха на която стояха най-хитрите хищници, а по-глупавите животни бяха под тях. Гадняра обаче беше наистина зъл. Правеше всичко, за да си достави удоволствие.
— Вижте! Професора! — викна той възбудено.
Момчетата проследиха посоката на пръста му. Наистина, свитата фигура на Професора се приближаваше бавно към училище. Изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше Джейк. Бе с гръб към тях и не бе усетил опасността, която го грозеше.
— Да му отмъкнем раницата! — предложи Кокала с дразнещия си писклив гласец, който не прилягаше много на мускулестото му тяло.
И какво ще правим с нея?, помисли си Джейк. Останалите обаче вече се бяха понесли през улицата, без да разсъждават много. Викаха с пълно гърло:
— Ехо! Професоре!
— Свършен си, сдухльо!
Момчето се обърна с ужасено изражение и се втурна да бяга с всички сили. Доколкото Джейк си спомняше, името му бе Пийт. Бе по-безобиден и от мушичка, но да не забравяме, че мухите не можеха да отвърнат на удара.