Джейк усети, че суперсилите му намаляваха. Вече разпознаваше симптомите, които го караха да се чувства слаб и уморен. Изпита силното желание да свали още и се чудеше дали това всъщност не е пристрастяване.
Вратата се отвори с леко свистене и техниците влязоха с храна и стиропорени чаши с кафе. Явно някъде дълбоко в комплекса имаше столова. Стомахът на Джейк изкъркори при великолепната идея за храна. Той отстъпи стола си на един от техниците — мъж над петдесет, който му напомняше на собствения му дядо. Мъжът кимна любезно и на Джейк му се стори — с лек респект.
Това беше едно от нещата, които се харесваха на Джейк: тук го уважаваха, вместо да му викат и да му нареждат. Базилиск се появи отново от кабинета си.
— Хънтър! Сега ли пристигна?
— Да — излъга Джейк.
— А бомбата?
— Можеше да ме предупредиш, че е атомна бойна глава — отвърна Джейк. Искаше да прозвучи сърдито, но беше много уморен.
— Щеше да се притесняваш допълнително. Къде е?
— В хангара.
— Имаше ли някакви проблеми?
Джейк се изсмя иронично.
— Искаш да кажеш освен факта, че тримата ми приятели се обърнаха срещу мен и поредната среща с изрода, сменящ формата си?
— Хамелеон? Открил те е толкова скоро? — Базилиск погледна встрани, вероятно размишлявайки. Никога не сваляше качулката си и Джейк се чудеше как ли изглежда в действителност. Защо криеше лицето си? Това беше поредната загадка, но стомахът му напомни, че има по-належащи неща.
— Сега отивам да хапна нещо. После искам да си отида вкъщи и да се уверя, че родителите ми са добре. След това можеш да разясниш следващата част от този твой план. И дали този път ще можем да задържим парите?
— Ако планът проработи, ще можем да задържим всичко — измърка Базилиск. — Но относно родителите ти…
Джейк се беше подготвил.
— Ти ме избра, забрави ли? Така че ако искаш да работим заедно, отивам да ги видя. Само за няколко минути, да се уверя, че Блюстителите не са ги хванали. Няма да спорим. — Той погледна Базилиск право в очите. Или поне където мислеше, че са очите му.
— Много добре. Но преди да тръгнем, имам една последна, важна задача за теб.
Джейк въздъхна. Базилиск отново се разпореждаше с него.
— Не може ли да почака? — сопна се момчето.
— Не. Това е, за да ти покажа колко ти вярвам и колко си важен за успеха на операцията. Искам ти да си този, който ще съобщи нашите намерения на света!
Разкрития
Ботушите на Джейк се напълниха с кал, когато се телепортираха в полето близо до дома му. Той нетърпеливо хукна напред, но Базилиск го предупреди.
— Бъди внимателен. Блюстителите са били тук и са разположили аларми за движението в периметъра.
Джейк не отговори. Чувстваше се изтощен и имаше толкова въпроси без отговори относно Базилиск, че вече не знаеше на кого да се довери. Продължи сам напред през дърветата.
Една фраза от компютърна игра му мина през главата: „точката, от която няма връщане“. Означаваше, че каквото и да правиш, вече си се отдалечил прекалено, за да се върнеш, и крайната цел е близо. Точно така се беше почувствал Джейк, когато преди да напуснат острова, Базилиск го беше сложил пред камерата.
Джейк беше чел от предварително подготвен лист отстрани на камерата. Наложи се да запишат искането два пъти, защото устата му пресъхна. Базилиск го беше уверил, че лицето му ще бъде прикрито, а гласът дигитално променен, за да запазят самоличността му.
Джейк се озадачи защо Базилиск сам не беше обявил намеренията си пред света, но не го попита, тъй като не искаше да го предизвиква и да провали възможността си да види родителите си. А това беше още нещо, което подразни Джейк. Ако беше свободен, защо тогава трябваше да иска разрешение?
Горичката свърши пред градината на Джейк и той видя къщата отпред. Отвътре излизаше мека светлина, което беше добър знак. Джейк се придвижваше бавно през моравата, когато нещо привлече вниманието му — от тревата до градинския гном се подаваше малко кълбо. Това беше нещо ново.
Джейк предпазливо се приближи към него и тихият шум от въртенето му го накара да замръзне. Звукът беше като от въртенето на малка камера. Беше един от онези сензори за движение, за които го беше предупредил Базилиск. Бяха проектирани да улавят измененото ДНК на суперите, така че не се задействаха от всяка птичка, която минаваше.