— Глупав сайт — промърмори той. Явно бе по-изморен, отколкото усещаше.
Примирено наду музиката, извади видеоиграта си и зяпна телевизора до леглото. Само след минута вече бе потънал в света на свирепите чудовища. В един момент видя на една от вратите вътре в играта същия символ като онзи, който бе натиснал по-рано. Джейк го разпозна.
Беше предупреждение за радиоактивна зона.
Джейк се събуди изненадващо свеж. Срещна се с бандата и с пълна наслада се спусна след Професора. Накрая му издърпа боксерките с такова ожесточение, че се чу как те се разпарят. Момчетата оставиха зубъра сгърчен на земята и влязоха в училището.
Джейк небрежно попита Големия Тони за какво му бе пратил линка към сайта, но по тъпото изражение на лицето му разбра, че явно вече е забравил какво изобщо е изпращал.
Вероятно поради необичайно веселото му настроение времето течеше бързо и в междучасието забеляза, че хубаво момиче с дълга кестенява коса му се усмихва. Джейк се засрами и изпита облекчение, че не е с бандата. Бе я виждал много пъти досега и знаеше, че името й е Лорна, но така и не бе събрал кураж да я заговори.
Оказа се, че двамата са тръгнали в една и съща посока.
— Здрасти, Джейк!
— Здрасти — измърмори той и зяпна обувките си.
— Какво ще правиш през ваканцията? Имаш ли планове?
Джейк усети как устата му пресъхва и го обзе паника, защото момичето го погледна с дълбоките си кафяви очи.
— Аз… ами… нищо. Обичайното, предполагам. Ами ти?
Лорна се размърда притеснено, но усмивката остана на лицето й.
— И при мен е същото. Нищо особено.
Спряха се пред кабинета по дървообработване, към който се бе насочил Джейк. Загледаха се един в друг мълчаливо и притеснително дълго. Небрежният разговор не им се удаваше. В този миг Джейк забеляза три момчета, няколко години по-малки от него, които се заяждаха с едно хлапе. Явно го бяха хванали натясно, а имаха и числено превъзходство. Той се възползва от шанса да наруши мълчанието и да изпъкне като герой и се намеси. Тримата мъчители побързаха да изчезнат, тъй като Джейк защитаваше честта си на най-свирепия бияч в училището, а жертвата му го измери с оцъклени очи и реши, че Джейк просто иска да го набие собственоръчно.
— Хънтър! — викна господин Фалконър, учителят по дървообработване, и изскочи от стаята. — Престани веднага!
Джейк го погледна с неразбиране. Звънецът удари. До Лорна се приближи една от приятелките й, дръпна я и я отведе към класната им стая. Господин Фалконър се бе надвесил над него, разпенен от яд.
— Видях какво направи! — прогърмя гласът му. Очевидно не беше разбрал какво се е случило.
Джейк вдигна вежди и се огледа за момчето, което бе спасил, но то се бе стопило в ордата ученици, които бързаха към класните стаи.
— За какво говорите? Исках да помогна на…
— Ще ми обясниш по време на наказанието — изръмжа учителят.
Последното нещо, което човек би искал в петък, точно преди ваканцията, бе да го задържат след часовете. Това се отнасяше и за учителите, което още повече разпали гнева на господин Фалконър.
— Поведението ти е недопустимо, Хънтър — започна той, докато сновеше напред-назад.
— Казах ви, че попречих да набият момчето!
— Колко достоверно! Стига лъжи! — пръстът на господин Фалконър потрепери ядно. — Знам ги такива като теб, Хънтър. И аз самият трябваше да ги търпя като малък. Да се заяждаш с по-малките! Не те ли е срам?
Джейк толкова се ядоса от тази несправедливост, че почувства изгаряща болка в стомаха си — все едно бе хапнал нещо развалено. Стана му горещо. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги задържи.
— Вие да не сте малоумен? Или сте оглушали от тъпота?
Фалконър почервеня от яд.
— Прекали! Ще се постарая да ти наложа наказания до края на годината…
Джейк обаче не го слушаше, а се оглеждаше разсеяно около себе си.
— Подушвате ли нещо?
— На теб говоря, Хънтър! Не ме ли слушаш?
— Мирише на изгоряло дърво.
Мистър Фалконър отвори уста да му се скара, но застина, тъй като в ноздрите му нахлу остра миризма. Ставаше все по-силна. И двамата огледаха тревожно стаята и видяха тънка струйка бял дим да се издига над куп дъски, натрупани край една от стените.