— Пожар! — извика учителят глуповато.
Той понечи да стигне до пожарния бутон, но пейката пред него внезапно лумна в пламъци. Оранжевите огнени езици се издигнаха към тавана и подпалиха дъските. Господин Фалконър отстъпи втрещено, а пред очите му и останалите пейки лумнаха неудържимо.
Джейк се огледа в паника. Дори и касата на прозореца се бе запалила; гореше и малкото растение в саксията на бюрото на учителя. Джейк разбираше, че трябва да бяга, но нещо странно привлече вниманието му…
Ръцете и дланите му грееха със зелено сияние, което от време на време изпускаше лъчи и запалваше всичко, до което се докосне. За щастие Фалконър тичаше към пожарогасителя с гръб към него.
Лъчите от зеленото сияние се изстрелваха от тялото на Джейк и той с удивление проследи, как стигаха до металните крака на столовете в стаята и ги кривят, сякаш внезапно ги бяха превърнали в гума.
Господин Фалконър протегна ръка към пожарогасителя на стената, но я дръпна назад. Един лъч стигна до металния цилиндър, той се нажежи и металът започна да се топи като восък. Компресираното му съдържание изригна и по горящите пейки около Джейк и учителя се посипаха парчета метал.
Дъските на тавана продължаваха да се палят с мощно бумтене и пламъците успяха да си пробият път през тях. Наоколо се посипаха горящи отломки.
— Хънтър! Трябва… — учителят застина изненадано. Пред очите му цялото тяло на Джейк се обви в плътно зелено сияние. Докато гледаше, учителят усети, че мустаците му започват да се пърлят. Той ги потупа и се огледа панически за някакъв изход, но стаята се бе изпълнила с дим.
Включи се противопожарната аларма, но бе заглушена от зловещ трясък — от тавана започнаха да падат горящи парчета. Къс мазилка удари господин Фалконър по главата и той падна в безсъзнание на пода.
Страхът измести яда на Джейк и той се втурна към вратата, следвайки инстинкта си за самосъхранение. Погледна ръцете си — странното сияние бе изчезнало. На вратата спря за миг.
Стаята бе ад от пламъци, но Джейк с учудване установи, че не усеща горещина. Погледна към проснатото тяло на учителя си, който допреди миг отказваше да чуе и една негова дума. Пламъците пълзяха все по-близо до него с всяка секунда.
Джейк се замисли. Знаеше, че трябва да се върне и да извлече учителя си навън, но се съмняваше, че някой може да издържи на горещината на огъня вътре.
А и силата, която бе излъчил, явно се бе изпарила, така че не се знаеше дали и той самият ще оцелее.
Скъпоценните секунди минаваха, а Джейк продължаваше да се колебае…
Среща в мрака
Над останките от кабинета по дървообработване се издигаха стълбове пара. Пожарникарите обливаха помещението с мощни струи от маркучите си, учудени от силата на огъня — рядко бяха виждали толкова много разтопен метал при подобен тип пожари.
Джейк бе приседнал до задната врата на една линейка. Изглеждаше и се чувстваше съвсем добре. Явно дори не бе вдишал дима. В крайна сметка бе решил да се върне и да измъкне господин Фалконър от огнения ад. Учителят изглеждаше слаб, но бе невероятно тежък и Джейк се бе изтормозил. Ако се бе забавил с още няколко секунди, в момента Фалконър щеше да се намира под половин тон отломки. Носещата греда на покрива бе прогорена и той се бе срутил, помитайки всичко по пътя си.
Заедно с Джейк директорът на училището господин Харис проследи, как линейката, в която бе Фалконър, потегля с включени светлини и сирена. Учителят бе дошъл в съзнание за миг и бе измърморил несвързано, че Джейк бил окъпан в зелена светлина. Лекарите решиха, че това е следствие от травмиращите преживявания.
— Смело момче си — рече господин Харис. Пожарникарите не бяха установили някаква конкретна причина за пожара, а директорът бе добре запознат с репутацията на побойник на Джейк. Но все пак бе измъкнал учителя от пламъците и несъмнено бе спасил живота му, така че не можеше да го обвини в палеж. Обаче чувството, че нарича гамена герой, бе странно.
На път за вкъщи Джейк си припомни събитията. Зеленото сияние около него определено бе реално, а не халюцинация, причинена от задушаващия дим. Бе сигурен в това. Сиянието се бе усилило с нарастващия му гняв, а после изчезна, когато той се успокои.
Какво беше това? И как така не бе усетил горещината? Докато дърпаше господин Фалконър през пламъците сиянието се бе появило отново и го бе покрило плътно. Огънят бе обхванал стената срещу него, но той не бе почувствал пламъците по лицето си.