Урсула Ле Гуин
Светът се нарича дъбрава
ВЪВЕДЕНИЕ ОТ АВТОРА
1. С какво е покрит пътят към ада
В писанията на Фройд няма нищо, което да ми е харесало повече от неговото твърдение, че творецът получава мотивировка за своята работа от желанието „да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов“. Това е много успокояваща и завършена мисъл, обяснява всичко за твореца. Намирали са се дори творци, които са се съгласявали с нея. Ърнест Хемингуей, например. Той поне е казвал, че пише за пари и като уважаван, силен, богат и известен творец, обичан от жените, сигурно е бил наясно по въпроса.
Има едно друго изявление за стремежите на твореца, което, за мен, е по-малко неясно. Ето първите му две строфи:
Емили Бронте написала тези стихове, когато била двайсет и две годишна. Била е млада и неопитна, непознала почести, богатства, власт и слава, и сами виждате, че се е отнасяла доста неуважително към любовта („женска“ или друга). Аз обаче вярвам, че тя е била много по-подготвена от Фройд да говори за мотивацията на твореца. Той е имал теория, тя е разполагала с основание. Може би е съвсем безполезно, ако не и вредно, да се търси един-единствен мотив за стремеж толкова сложен, дълготраен и разнообразен като творчеството в областта на изкуството. Представям си, че Бронте се е приближила до него толкова, колкото би било необходимо на когото и да е, с думичката „свобода“.
Стремежът към творчеството, в такъв случай, било от страната на твореца или от страна на публиката, е стремеж към свободата. Ако приемете това, веднага ще проумеете защо истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството, като заклеймяват всичките си прояви с етикета „бягство“. Плененият войник, който копае тунел, за да се измъкне от затвора, избягалият роб, и Солженицин в изгнание — те са бегълци, нали така? Тази дефиниция помага и при обяснението защо всички здрави деца могат да пеят, да танцуват, да рисуват, да си играят с думите; защо изкуството се превръща във все по-съществен елемент на психотерапията; защо Уинстън Чърчил е рисувал, защо майките пеят приспивни песни и какво не й е в ред на „Републиката“ на Платон. Това изявление е много по-полезно от онова на Фройд, макар и не чак толкова забавно.
Не съм сигурна точно какво иска да каже Фройд с „власт“ специално в този контекст. Може би е от значение, че Бронте не споменава властта, за разлика от Шели, който заявява индиректно: „Поетите са непризнатите законодатели на света…“ Това, може би, не е много далеч от мисълта на Фройд, защото се съмнявам, той да е мислел за непосредствената и носеща радост на твореца власт върху неговия материал — ваещата ръка, скокът на танцьора, властта на белетриста над живота и смъртта на героите му; по-вероятно е имал предвид силата на идеите да оказват влияние на други хора. Желанието за власт, в смисъл на власт над другите, е онова, което отклонява повечето хора от стремежа към свобода. Вероятно причината, поради която Бронте въобще не споменава властта, е че тя никога не е представлявала за нея изкушението, което е била за сестра й Шарлот. Емили въобще не се е интересувала от морала на другите, но много творци, особено творците боравещи с думи, чиито идеи трябва да бъдат изречени ясно в творбите им, се подават на това изкушение. Те започват да откриват, че могат да сторят добро на други хора. Забравят за свободата и тогава, вместо да законодателстват с високомерието на пророци като Бог или Шели, започват да проповядват.
В тази приказка „Светът се нарича Дъбрава“, която беше започната като чист стремеж към свободата и към съня, аз се поддадох на изкушението на амвона. Това изкушение е доста силно за автора на научна фантастика, който борави много по-директно от повечето белетристи с идеи, чиито метафори се оформят от идеи или съдържат идеи и който, следователно, винаги е изправен пред опасността да обърква до неузнаваемост идеите с мненията.
Написах „Малките зелени човечета“ (първият й редактор Харлан Елисън я преименува с моето доста помръкнало съгласие) през зимата на 1968 година по времето на едногодишен престой в Лондон. В течение на шейсетте години в родния си град в Щатите аз непрекъснато помагах при организирането и сама участвах в провеждането на мирни демонстрации — първо против опитите с атомни бомби, след това против продължаването на войната във Виетнам. Сама не знам колко пъти съм вървяла под дъжда по Алдър стрийт с чувството за безполезност, глупава и упорита, заедно с десет или двайсет, или сто други глупави и упорити души. Винаги присъстваха и хора, които ни снимаха — не от пресата, а странни на външен вид хора с евтини фотоапарати: Дружеството на Джон Бърч? Федералното бюро за разследване? Централното разузнавателно управление? Откачени? Кой може да каже… Постоянно им се хилех или им се плезех. Веднъж един от по-буйните ми приятели донесе фотоапарат и започна да снима фотографите.