— Кой направи това за вас?
— Деветстотин от моите хора — отвърна белязаният, а говорът му беше неприятно подражание на човешка реч.
— Не, не това. Кой друг? За кого работите? Кой ви каза какво да правите?
— Жена ми ни каза.
И точно тогава Дейвидсън усети издайническото напрежение в позата на съществото отсреща, но то скочи върху него така леко и ловко, че изстрелът му мина встрани, като едва опърли ръката или рамото му, вместо да го плесне точно между очите. И хорът вече беше върху него — на половината на ръста му и теглото му, но все пак го повали с масата на тялото си, защото той бе разчитал на оръжието си и не очакваше атака. Ръцете му бяха слаби, жилави, с груба козина, и докато се съпротивляваше на яката хватка на Дейвидсън, пееше.
Озова се по гръб, прикован, обезоръжен, отгоре му се бяха надвесили четири зелени муцуни. Белязаният все още пееше — някакво бездиханно квакане, но с мелодия. Другите трима слушаха оголили белите си зъби в усмивка. Никога не бе виждал хор да се смее, никога не бе поглеждал отдолу към лицето на някой хор. Винаги бе гледал отгоре, отгоре надолу, от върха! Опита да не се съпротивлява, защото за момента това беше излишно губене на сили. Колкото и малки да бяха, те го превъзхождаха по брой, а белязаният бе взел неговото оръжие. Трябваше да изчака. Но в него се надигаше някаква болка, някакво напрежение, от което тялото му се стягаше и разпускаше в конвулсии против волята му. Малките ръце го държаха прикован без видимо усилие, а малките зелени лица стърчаха усмихнати над него.
Белязаният завърши песента си. После коленичи върху гърдите на Дейвидсън, с нож в едната ръка и с оръжието на Дейвидсън в другата.
— Не можеш да пееш, капитан Дейвидсън, нали така? Тогава можеш да изтичаш до хоптера си, да отлетиш и да кажеш на полковника си в Централ, че този лагер е изгорен и всички хора са избити.
Кръв, същата поразително червена човешка кръв, засъхваше по козината на дясното рамо на хора и ножът се тресеше в зелената му лапа. Острите черти на обезобразеното лице се бяха приближили съвсем до лицето на Дейвидсън и той можеше да забележи странната светлина, която гореше дълбоко в черните очи. Но гласът бе станал мек и тих.
Пуснаха го.
Той се изправи предпазливо, все още зашеметен от удара, който белязаният му бе нанесъл с тялото си. Хорите се бяха отдръпнали от него, знаеха, че обсегът на удара му е два пъти по-голям от техния, но белязаният не бе единствения въоръжен — към корема му беше насочен втори пистолет. Държеше го Бен, неговият собствен хор Бен, малкото сиво смотано копеле, както винаги с тъпо изражение на лицето си, но държеше пистолет. Трудно е да обърнеш гръб на два насочени пистолета, но Дейвидсън успя да го направи и тръгна към площадката.
Зад него някой викна високо и отсечено дума на езика на хорите, а друг каза: „Бързо бързо!“ След това се разнесе странен звук, като чирикане на птици, което трябваше да е смехът на хорите. Прозвуча изстрел и остави следа вдясно от пътеката. Господи, не беше честно, те бяха с пистолети, а той въобще не беше въоръжен. Започна да тича. Можеше да надбяга всеки хор. Те не знаеха как да стрелят.
— Бягай! — чу далече зад себе си приглушения глас.
Беше белязаният… Селвър — това беше името му. Сам, така го наричаха хората, докато Любоф не попречи на Дейвидсън да му покаже как заслужава да се отнасят с него и не го превърна в свой любимец. Тогава започнаха да го наричат Селвър. Господи, какво значи всичко това? Какъв е този кошмар? Той тичаше, пулсът му отекваше в слепоочията, бягаше без да забележи златистите багри на пушека в настъпващата вечер. До пътеката имаше труп, който не бе забелязал на идване. Не беше изгорял. Приличаше на бял балон с изпуснат въздух. С широко отворени сини очи. Не смееха да убият него, Дейвидсън. Не бяха стреляли повторно. Това бе невъзможно, не можеха да го убият. Ето го и хоптерът, неговото спасение, блестящ и мамещ, и той скочи в кабината и веднага излетя, преди хорите да са опитали да направят каквото и да било. Ръцете му трепереха, но не много, само от временна уплаха. Не можеха да го убият. Направи широк кръг над хълма, след това се върна бързо в нисък бръснещ полет като търсеше четиримата хори. Но сред неразборията от останките на лагера не се забелязваше никакво движение.