— Жена ми умря — отвърна Селвър. Стигнаха до Мъжката обител на възвишение сред млади дъбове. Спряха и пропълзяха вътре през входния тунел. Огън осветяваше вътрешността и старецът се изправи, но Селвър остана както си беше — на лакти и колене. Не можеше да се изправи. Сега, когато бе намерил помощ и удобства, тялото му, изстрадало от понесеното напрежение, отказа да му се подчинява. То се отпусна, очите му се затвориха и Селвър с облекчение и благодарност потъна във великия мрак на съня.
В Мъжката обител на Кадаст се погрижиха за него. Повикаха Лечител, за да превърже раната на дясната му ръка. Цяла нощ Коро Мена и лечителят Торбър останаха край огъня. Повечето от другите мъже бяха при жените си. По пейките бяха останали само няколко млади, все още обучаващи се съновидци, но и те се бяха унесли в дълбок сън.
— Не знам какво би могло да причини такива белези по лицето на човек — зачуди се Лечителят, — а още по-малко тази рана на ръката му. Много странна рана.
— Странна машина носи на кръста си — припомни му Коро Мена.
— Видях я и не я видях.
— Оставих я под неговата пейка. Прилича на лъснато желязо, ала не е ръчна изработка.
— От Сорнол идва, нали така ти каза?
И двамата замълчаха. Коро Мена чувстваше, че го притиска необясним страх и потъна в сънищата, за да намери причината за него, защото той бе стар и умееше да прави това. В съня му се разхождаха великани, тежки и зловещи. Сухите им люспести крайници бяха повити с плат. Очите им бяха малки, блестяха като калаени мъниста. Зад тях пълзяха огромни неща от лъснато желязо. Дърветата на пътя им падаха като покосени.
Изсред дърветата изтича човек, крещеше силно, по устата му имаше кръв, той тичаше по пътеката към Мъжката обител на Кадаст.
— Няма почти никакво съмнение — каза Коро Мена докато изплуваше от съня си. — Дошъл е през морето направо от Сорнол, или пък е дошъл пеш по брега на Келме Дева от нашата земя. Според хора пътували дотам великани има и на двете места.
— Ще продължат ли да го следват? — попита Торбър.
Никой не отговори на въпроса му, защото това не бе въпрос, а съобщение за една възможност.
— Ти си виждал вече великаните, Коро, нали?
— Веднъж — отвърна старецът.
И потъна в сън. Тъй като беше твърде стар и нямаше вече предишната си сила, от време на време се унасяше в дрямка.
Настъпи ден, мина пладне. Пред Мъжката обител се събра потеря за лов, весело чуруликаха дечица, а женският говор беше като ромон на поток.
Пресипнал глас подвикна на Коро Мена от вратата. Той изпълзя от входа, вечерните лъчи на слънцето го огряха. Отвън го посрещна сестра му, която видимо се наслаждаваше на приятния аромат понесен от вятъра, но въпреки това лицето й оставаше строго.
— Събуди ли се странникът, Коро?
— Все още не, Торбър се грижи за него.
— Трябва да изслушаме неговия разказ.
— Сигурен съм, че скоро ще се събуди.
Ибор Дендеп се намръщи. Тя бе вождът в Кадаст и се тревожеше за своите хора, но не искаше да безпокои ранен човек, нито пък да обиди съновидците като настоява да влезе в тяхната обител.
— Не можеш ли да го събудиш, Коро? — попита тя след малко. — Ами ако… го преследват?
Не можеше да спряга чувствата на сестра си в едно със своите, не ги разбираше. Безпокойството й се прехвърли и върху него.
— Ще опитам, ако Торбър разреши.
— Постарай се да научиш бързо какво знае. Как ми се иска да беше жена и да можеше да говори разумно.
Странникът се бе разбудил и се мяташе трескаво в полумрака на Мъжката обител. В очите му се разминаваха необузданите сънища на болестта. Но той седна в постелята и заговори съвсем овладяно. Докато го слушаше Коро Мена почувства нещо странно — сякаш костите му се свиваха навътре и се опитваха да избягат от тази ужасна история, от тази новина.
— Името ми беше Селвър Тийле, когато живеех в Ешрет на Сорнол. Градът ни беше разрушен от юмените, когато изсекоха дърветата от нашия район. Заедно с жена ми Тийле попаднахме сред онези, които те принудиха да им служат. Един от тях я изнасили и тя умря. Нападнах юмена, който я уби. Тогава той щеше да убие и мен, но друг от тях спаси живота ми и ме пусна на свобода. Напуснах Сорнол, където не остана град, на който юмените вече да не са посегнали. Дойдох тук, на Северния остров, и живях на брега на Келме Дева в Червените дъбрави. Скоро юмените дойдоха и там и започнаха да секат света. Унищожиха и следващия град Пенле. Изловиха сто мъже и жени и ги принудиха да им слугуват и да живеят в кошара. Но мен не успяха да хванат. Заживях с другите, избягали от Пенле в тресавищата северно от Келме Дева. Понякога ходех нощем в кошарата, построена от юмените. Казаха ми, че онзи е бил, онзи когото се бях опитал да убия. Отначало мислех да опитам пак или поне да освободя хората от кошарата. Но през цялото време гледах как дърветата падат, виждах как светът се оголва и остава да гние. Мъжете можеха да избягат, но жените бяха заключени, за тях това беше невъзможно, пък и започваха да умират една след друга. Говорих с хората, които живееха в района на тресавищата. Бяхме обзети от страх и гняв и не можехме да се освободим нито от страха, нито от гнева и след дълги сънища, и след като дълго работихме по нашия план, излязохме през деня и избихме юмените в Келме Дева със стрели и ловни копия, изгорихме техния град и техните машини. Не оставихме нищо. Но онзи бе отпътувал нанякъде. Върна се сам. Аз му пях и го пуснах.