Селвър потъна в мълчание.
— И после? — прошепна Коро Мена.
— После от Сорнол се появи летящ кораб и ни подгони в гората, но не откри нито един от нас. Затова я запалиха. Но заваля дъжд и тя не пострада много. Повечето от хората освободени от кошарите, заминаха още по на север и на изток към хълмовете на Холе, защото ни беше страх, че много юмени ще започнат да ни преследват. Аз тръгнах сам. Юмените ме познават, разбирате ли, знаят лицето ми, а това ме плаши. Плаши и всички около мен.
— От какво е раната ти? — попита Торбър.
— Онзи ме простреля с едно от техните оръжия, но аз пях над него и го пуснах.
— Успял си сам да повалиш великан? — въпросът изкриви устните на Торбър в жестока усмивка. Просто му се искаше да повярва в това.
— Не бях сам, а с трима ловци и с неговото оръжие в ръка. Ето го!
Торбър се отдръпна от блестящия предмет. Известно време никой не продума. Най-сетне Коро Мена каза:
— Много черно е това, което ти ми казваш, а пътят води надолу. Съновидец ли си в своята обител?
— Бях. В Ешрет вече нямаме обител.
— Това е все едно и също, един с друг говорим на Стария език. Сред върбите на Астра ти първи ме нарече съновидец. Такъв съм. А ти сънуваш ли, Селвър?
— Вече много рядко — отвърна Селвър, спазвайки катехизиса привел почтително своето обезобразено и тръпнещо в спазмите на треската лице.
— Буден ли?
— Буден.
— Добре ли сънуваш, Селвър?
— Не много добре.
— Ловиш ли съня с ръце?
— Да.
— По своя воля ли го изтъкаваш, оформяш, направляваш, следваш, започваш и прекъсваш.
— Понякога, не винаги.
— Можеш ли да следваш пътя на своя сън?
— Понякога, но понякога ме е страх.
— Че кого не го е страх? Значи при теб не е съвсем зле, Селвър.
— Не, съвсем зле е — вметна бързо Селвър, — нищо хубаво не е останало.
И започна да се тресе. Торбър му даде да пие настройка от върба и го накара отново да си легне. Коро Мена все още не бе задал въпросите на предводителката си, и въпреки нежеланието си той коленичи до болния и го запита:
— А великаните, юмените както ги наричаш, ще стигнат ли по твоите следи дотук, Селвър?
— Не съм оставил следи. Никой не ме е виждал между Келме Дева и вашия дом в продължение на шест дни. Няма никаква опасност.
И той отново направи опит да се изправи.
— Чуйте ме добре. Вие не виждате опасността. Че и как бихте могли да я видите. Та вие не сте извършили онова, което съм извършил аз. Никога не сте го сънували дори. Да причините смъртта на двеста души. Те няма да ме преследват, но могат да преследват всички ни. Да ни подгонят, както ловците гонят диви зайци. В това се състои опасността. Може да се опитат да избият всички ни. Да избият нас — всички хора.
— Легни!
— Не, не бълнувам. Това е самата истина и самият сън. В Келме Дева имаше двеста юмени и те са мъртви. Ние ги убихме. Убихме ги, все едно че не бяха хора. Няма ли те да направят същото с нас? Убивали са ни поединично, сега ще ни избиват тъй както повалят дърветата — със стотици, стотици, стотици…
— Успокой се — каза Торбър. — Такива неща се случват само в трескавите сънища. В Света не се случват.
— Светът винаги е нов — вмъкна Коро Мена, — колкото и стари да са неговите корени. Селвър, разкажи ни за тези същества. Какви са? Приличат на хора и говорят като хора. Не са ли хора наистина?
— Не зная. Избиват ли хората хора, освен в пристъп на лудост? Избиват ли се зверовете от един и същи вид? Само насекомите! А тези юмени ни убиват безразборно, както ние убиваме змиите. Онзи, който ме научи, каза, че се избиват един друг при свади, а също тъй и групово, като при бой на мравки. Самият аз не съм виждал това, но зная че не жалят онзи, който се моли за живота си. Посичат и приведената шия, виждал съм го. В тях живее желанието да убиват и затова реших, че е по-добре самите те да са мъртви.