Всъщност не беше по-интересно от преследването на истинските плъхове, които бяха почти единствените диви животни, съхранили се на Майката Земя, но имаше по-силна тръпка в това. Хорите бяха по-големи от плъховете, при това се знае, че могат да се отбраняват, макар този път да не опитаха такова нещо. Някои от тях дори лягаха на земята вместо да бягат.
Просто лягаха по гръб със затворени очи — да му се доповръща на човек. И другите реагираха по същия начин. Дори на един от тях му стана лошо и той повърна, след като бе изгорил един от легналите на земята. Колкото и да бяха зажаднели за плът, мъжете не оставиха жива дори една от хорите, за да я изнасилят. Всички се бяха съгласили предварително с Дейвидсън, че това си е почти истинска перверзия. Хомосексуалната връзка беше поне нещо, което се върши между хора, беше нещо нормално. А тези същества бяха устроени като човешките жени, но не бяха хора, и по-добре беше да си доставиш удоволствие да ги убиеш, но да си останеш чист. До един бяха приели това за разумно и го изпълняваха.
Никой не спомена и думичка за това след като се върнаха в лагера. Не се изфукаха дори пред приятелите си. Наистина здрави момчета!
Нито дума за експедицията не стигна до ушите на Мухамед. Доколкото беше известно на Стария Мук, всички негови хора бяха добри момченца, които режат трупи, не се закачат с хорите, тъй вярно, и той можеше да продължава да си вярва в това до второ пришествие. Защото хорите щяха да нападнат. Някъде. Тук, или някой от лагерите на остров Кинг, или на Централ. Дейвидсън знаеше това. Той беше единственият офицер в цялата колония, който го знаеше. Не беше негова заслугата за това. Просто си знаеше, че е прав. Никой друг не му беше повярвал, освен момчетата тук, с които бе прекарал достатъчно време, за да ги убеди. Но рано или късно и другите щяха да разберат, че е бил прав…
А той беше прав.
ГЛАВА ПЕТА
Срещата лице в лице със Селвър беше истински шок. Докато летеше обратно към Централ от селото в подножието на хълма, Любоф се опита да установи защо това беше шок, да анализира коя негова нервна струна е засегната. Защото обикновено човек не се стряска от среща с добър приятел.
Не беше лесно да получи покана от предводителката. Тунтар беше обектът, който проучваше цяло лято. Там той имаше няколко отлични информатора, бе в много добри отношения с цялата обител и с предводителката, която му бе разрешила да наблюдава свободно и да участва в живота на общността.
Доста време му беше необходимо, за да изтръгне от нея истинската покана с помощта на някои от бившите крепостни, които бяха останали в района, но най-накрая тя се бе съгласила, като му предостави, според най-новите разпоредби, истински случай на „среща, уредена от атшияни“. Но това беше по-скоро под диктовката на собствената му съвест, отколкото по заповед на полковника, и той беше настоявал за да стане точно така. Донг искаше Любоф да отиде там. Много се тревожеше от „Заплахата на хорите“. Беше му казал да ги прецени, да види „как реагират понастоящем, след като сме им дали пълна самостоятелност“. Надяваше се да получи някакво успокоение. Любоф не можеше да реши, дали докладът, който предстоеше да предаде, ще успокои полковник Донг, или напротив.
На десет мили от Централ дърветата бяха изсечени и пъновете бяха изгнили. Сега това беше една скучна равнина от фиброрасли, които стояха като сива коса под дъжда. Под тези вълма от листа, стръкчетата на храстите бяха започнали да покарват — смрадликата, трепетликата, спасителни стъкълца, които, след като пораснат, щяха да бъдат заслон на подрастващите дървета. Ако бъде оставена да се развива под напоителното равновесие на дъждовния климат, тази площ би могла да обрасне с гора след около трийсет години и да достигне своята пълноценност след около стотина. Ако бъде оставена на мира.
Гората продължи внезапно в пространството, не във времето. Под хоптера невъобразимото разнообразие от зелени листа покриваше меките гънки на хълмовете на Северен Сорнол.
Както повечето жители на Земята, Любоф никога не се беше разхождал под диви дървета и никога не бе виждал гора, по-голяма от жилищно кварталче между две улици. В началото от престоя си на Атши той се бе почувствал потиснат и неспокоен в гората, задушен от невъобразимото струпване и неразбория на стволове, клони и листа в непрекъснатия зеленикав или кафеникав здрач. Масата и плетеницата на различните живи форми, които се надигаха и се протягаха нагоре към светлината, тишината съставена от много малки и безсмислени звуци, цялото това растително безразличие към присъствието на съзнателно и мислещо същество, всичко това му бе създало някакво усещане за тревожност и, също като другите, той се беше придържал повече към просеките и към брега.