Тя се залепи за Любоф и никой друг не дойде да говори с него. Проби си път, придружен от дребната зелена старица, която се суетеше около него и се оплакваше, през горичките и полянките на Тунтар, чак до мъжката обител.
— Вътре са много заети — каза Шерар.
— Сънуват ли?
— Откъде мога да знам аз? Хайде ела, Любоф, ела да видиш…
Тя знаеше, че той винаги бе настоявал да му бъдат показвани разни неща, да ги разглежда, но не можеше да измисли какво да му предложи, за да го накара да си отиде оттам.
— Ела да видиш мрежите за риболов — продължи тя със слабия си гласец.
Наблизо мина момиче от младите ловкини и го погледна. Погледът й беше мрачен и изразяваше такава враждебност, каквато не бе забелязвал в нито един атшиянин, освен може би в някое малко дете, смръщило се в уплаха от неговия ръст и безкосменото му лице. Но това момиче не беше уплашено.
— Добре — съгласи се той, тъй като чувстваше, че пред Шерар трябва да прояви покорство.
Ако атшияните наистина бяха развили (най-сетне и внезапно) чувството за групова вражда, той просто трябваше да го приеме и да се опита да им покаже, че за тях си остава един непроменен приятел, на когото могат да се доверят. Но как са успели да променят начина по който чувстват нещата, начина по който мислят, толкова бързо, след толкова много време и защо? В лагера Смит това беше предизвикано непосредствено и до непоносимост. Жестокостта на Дейвидсън можеше да предизвика дори атшияните към проява на насилие. Но този град, Тунтар, никога не е бил нападан от земяните, от него не са отвличани и роби, нито пък местната гора е била изсичана или горена. Той, самият Любоф, за последен път е бил там (а антропологът не може никога да пропусне собствената си сянка от картината, която рисува) преди малко повече от два месеца. Те бяха научили новините от Смит и сега между тях живееха бежанци, бивши роби, които бяха преживели страдания причинени от ръцете на земяните, и сигурно говореха за това. Но дали фактите от новините и мълвата биха могли да променят слушателите, да ги променят радикално? Докато тяхната неагресивност беше толкова дълбоко вкоренена, тя беше гръбнак на културата и обществото им и стигаше до подсъзнателното, до тяхното съновремие, и може би дори на самата им физиология. Че атшиянинът би могъл да бъде провокиран от брутална жестокост, да се опита да извърши убийство — това той знаеше, сам е бил свидетел на такава проява веднъж. А че една разбита общност може да бъде провокирана по подобен начин от подобни непоносими рани, той просто трябваше да приеме. Това се бе случило в лагера Смит. Но че приказки и слухове, колкото и страховити и възмутителни да са, могат да вбесят една спокойна общност от тези хора до такава степен, че да започнат да действах в разрез със своите обичаи и разум, да скъсат напълно със стила си на живот, това той не можеше да повярва. Това беше неприемливо от гледна точка на психологията. Липсваше някакъв елемент.
Старият Тубаб излезе от мъжката обител точно когато Любоф минаваше край нея. След стария човек излезе Селвър.
Селвър изпълзя от тунелния вход, изправи се, примигна срещу посивялата от дъжда и приглушената от листата дневна светлина. Погледът му срещна погледа на Любоф, отдолу нагоре. И двамата не казаха нищо. Любоф изпита чувство на силен страх.
Докато по обратния път в хоптера анализираше нервния шок, той си помисли: Защо страх? Защо се уплаших от Селвър? Недоказуема интуиция или просто погрешна аналогия? И в двата случая — ирационална реакция.
Между Селвър и Любоф нищо не се бе променило. Това, което Селвър беше направил в лагера Смит, можеше да бъде оправдано. Дори и да не можеше да бъде оправдано, нямаше никакво значение — тяхното приятелство беше прекалено голямо, за да бъде засенчено от съмнения от нравствен характер. Те бяха работили заедно много усилено, бяха се обучавали един друг на своите езици, по един начин надхвърлящ буквалното значение на думата „обучение“. Бяха говорили без всякакви задръжки, а обичта на Любоф към приятеля му се беше задълбочила от онази благодарност, която спасителят изпитва към онези, чийто живот е имал привилегията да спаси.
Всъщност той едва ли бе осъзнавал до този момент колко силна беше привързаността и верността му към Селвър. Дали неговият страх не беше онзи личен страх, че Селвър може, усвоил вече расовата омраза, да го отхвърли, да презре неговата вярност и да се отнася с него не като с „ти“, а като с „един от тях“?