След първия продължителен втренчен поглед Селвър бавно се приближи и поздрави Любоф като протегна двете си ръце. Докосването беше един от главните канали за комуникация при горските хора. За земяните докосването винаги подсказва проява на агресия или заплаха, така че за тях много често не съществуват никакви фази между формалното ръкостискане и сексуалната милувка. Но цялата тази празнина атшияните бяха запълнили с най-различни ритуали на докосването. Погалването като сигнал и като жест на успокоение беше толкова важно за тях, както за майката и детето или за двама влюбени. Но значението му беше социално, а не само израз на майчинско чувство или полово влечение. Това беше част от техния език. И затова бе точно моделирано и закодирано, но въпреки това безкрайно гъвкаво и променливо. „Винаги се опипват!“ надсмиваха се някои от колонистите, неспособни да прозрат в тази размяна на докосвания нищо друго освен собствената си еротичност, която — по принуда концентрирана изключително върху секса, а след това потисната и фрустрирана — напада и отравя всяко чувство на удоволствие, всяка човешка реакция: победата на заслепения лукав Купидон над великата всеобемаща майка на всички морета и звезди, на всички листа на дърветата, на всички жестове на хората — Венера Генетрикс…
И така, Селвър се приближи с протегнати ръце, ръкува се с Любоф по маниера на земяните, а после нежно прихвана и двете му ръце точно над лактите. На ръст беше не повече от половината на Любоф и поради това всички жестове излизаха някак трудни и тромави и за двамата, но нямаше нищо несигурно или детинско в докосването на малките му, крехки, покрити със зелена козина ръце. Този жест бе израз на доверие и Любоф го прие с благодарност.
— Селвър, какъв късмет, че те срещам тук! Искам много да си поговорим…
— В момента не мога, Любоф.
Отговорът прозвуча нежно, но когато чу гласа му, надеждата на Любоф за непромененото приятелство просто се стопи. Селвър се бе променил. Беше се променил радикално, от корен.
— Мога ли да дойда — попита Любоф припряно — някой друг ден и да си поговорим? За мен е много важно…
— Днес си заминавам оттук — каза Селвър още по-меко, но пусна ръцете на Любоф и отклони погледа си встрани. Така той буквално прекъсна връзката между тях. Приличието изискваше и Любоф да направи същото и с това разговорът да приключи. Но тогава нямаше да има с кого да говори. Старият Тубаб дори не беше погледнал към него. Градът му бе обърнал гръб, а това беше Селвър, неговият стар приятел.
— Селвър, може би мислиш, че убийствата в Келме Дева стоят между нас и ни разделят. Нищо подобно. Може би то ни свързва още повече. А всички твои хора от робските кошари са освободени, така че между нас вече няма зло, но и дори да има, а него винаги го е имало, все едно… Аз съм същият човек, когото познаваш отпреди, Селвър.
Атшиянинът не отговори веднага. Странното лице, хлътналите очи, силните черти на лицето обезобразени от белези и смекчени от тънката коприна на козината, която едновременно следваше и криеше контурите, това лице се отвърна от Любоф, затворено в себе си, упорито, после внезапно се обърна и го погледна почти като против собствените си намерения.
— Любоф, не биваше да идваш тук. Трябва да напуснеш Централ след две нощи. Не зная какво точно си ти. Щеше да е по-добре никога да не бях те срещал.
След тези думи той се отдалечи с гъвкавата походка на дългокрака котка, едно зелено пламъче сред тъмните дъбове на Тунтар — и изчезна. Тубаб го последва бавно, без дори да погледне към Любоф. Ситният дъждец ръмеше безшумно по листата на дъбовете и по тесните пътечки към мъжката обител и към реката. Само ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш дъжда — прекалено много бяха изпълнителите на тази музика за да може само един ум да я осъзнае. Един-единствен безкраен акорд, изпълняван от цялата гора.
— Селвър е бог — каза старата Шерар. — Ела сега да видиш риболовните ни мрежи.
Любоф отказа. Щеше да е неучтиво и неполитично да остане, а и вече не изпитваше никакво желание. Опита да си внуши, че Селвър не е отблъснал него — Любоф, а него — земянина. Но това нямаше значение. И никога не е имало. Винаги е бил изненадван неприятно, когато бе откривал колко крехки и уязвими са чувствата му и колко го болеше, когато го обиждат. Този вид юношеска чувствителност беше нещо срамно. Трябваше до тази възраст да е станал много по-дебелокож.
Дребната старица с напрашената и посребрена от дъждовните капчици козина въздъхна с облекчение, когато той се сбогува. Докато палеше хоптера, трябваше да се усмихне на гледката, която тя представляваше — една подскачаща дребна фигурка, изчезваща бързо между дърветата като жабче, спасило се от змия.