Имаше групи от по десетина-двайсет юмени, въоръжени с дърварски брадви и леки оръжия, макар че за тях малцина имаха муниции. Проследяваха тези групи, докато достатъчен брой хора им организираше засада в гората, след това ги залавяха, връзваха и ги отвеждаха обратно в Ешсен. Всички те бяха изловени за два-три дни, защото тази част от Сорнол просто гъмжеше от горски хора и доколкото им беше известно, толкова много хора на едно място не се бяха събирали никога — нито наполовина, нито дори с една десета от техния брой. Някои все още пристигаха от далечни брегове и други земи, докато други вече си тръгваха за дома. Заловените юмени настаняваха при другите в ограждението, въпреки че там вече беше пренаселено, а къщите бяха прекалено малки по размер за тях. Пояха ги и ги хранеха два пъти на ден. Пазеха ги непрекъснато около двеста въоръжени ловци.
На другия ден след Нощта на Ешсен един въздушен кораб разкъса спокойствието на следобеда с появяването си от изток и се приближи много ниско, като че искаше да се приземи, след това внезапно се издигна нагоре, подобен на граблива птица изпуснала плячката си, направи кръг над разбитата площадка за кацане, димящите останки на града и пустеещите просеки. Ресуан се беше погрижил радиостанциите да бъдат унищожени и може би мълчанието в ефира бе причина за този полет от Кушил или Ришуел, където имаше три градчета на юмените.
Затворниците в ограждението наизскачаха от казармените бараки и започнаха да викат всеки път щом машината избоботваше над главите им. По едно време от нея хвърлиха с малък парашут някакъв предмет, който падна в ограждението и машината отбумтя в небето.
Три или четири подобни крилати кораба бяха останали на Атши — три на Кушил и един на Ришуел. Всичките бяха малки, за по четири души. Бяха въоръжени с картечници и огнемети и те доста измъчваха умовете на Ресуан и другите, докато Селвър лежеше безконтактен, поел по тайнствените пътища на другото време.
Събуди се в световремето на третия ден — отслабнал, замаян, гладен, мълчалив. След като се изкъпа в реката и се нахрани, той изслуша Ресуан и предводителката на Бере и другите избрани водачи. Те му разказаха какво бе ставало в света докато той беше сънувал.
След като изслуша всички, Селвър ги огледа и те видяха бога в него. След тежките преживявания на отвращение и страх, които предизвика Нощта на Ешсен, някои от тях бяха започнали да изпитват съмнения. Сънищата им бяха неспокойни и пълни с кръв и огън. По цял ден бяха обкръжени от непознати хора пристигнали от далечни части на гората — столици, хиляди, събрали се като лешояди на мърша, без да се познават — и им се струваше, че краят на всичко вече е дошъл и никога няма да бъде отново същото или да бъде както трябва. Но в присъствието на Селвър си спомниха целта, отчаянието им избледня и те зачакаха той да проговори.
— Повече няма да убиваме — каза Селвър. — Постарайте се всички да научат това.
Той ги огледа още веднъж.
— Трябва да говоря с пленниците в ограждението. Кои са водачите им?
— Пуяка, Патокракия и Влажноокия — каза Ресуан, бившият роб.
— Пуяка е жив? Добре. Помогни ми да се изправя, Греда! Костите ми сякаш са се превърнали на змиорки…
След като постоя известно време изправен, той се почувства по-силен, а след час тръгна за Ешсен, на два часа път от Ендтор. Когато пристигнаха, Ресуан подпря една стълба до зида на ограждението и изрева на пиджин-наречието, на което обучаваха робите:
— Донга дойде до порта, бързо-бързо!
От пътеките между ниските бетонови постройки някои от юмените започнаха да крещят и да го замерят с пръст. Старият полковник не излезе, но Госи, когото наричаха Влажноокия, се приближи с накуцване и извика към Ресуан:
— Полковник Донг е болен, не може да излезе.
— От какъв вид болен?
— Черва. Водна болест. Какво искаш?
— Говори-говори… Господарю бог — продължи Ресуан на собствения си език, като погледна надолу към Селвър, — Пуяка се крие. Искаш ли да говориш със Влажноокия?
— Добре.
— Стрелците да пазят портата… Към врата, господин Госа. Бързо-бързо!
Портата бе открехната само колкото Госи да се промъкне навън и веднага след това беше залостена отново. Той стоеше сам, изправен пред групата, водена от Селвър. Не се опираше на единия си крак, получил някаква рана през Нощта на Ешсен. Беше облечен в разкъсана пижама, оплескана с кал и подгизнала от дъжда. Посивялата му коса висеше на кичури около ушите и по челото му. Той беше два пъти по-висок от тях, беше сковал се във войнишка стойка и въпреки окаяното си състояние, погледът му изразяваше смелост и гняв.