— Какво е ансибъл? — тази дума се бе появявала и по-рано в разговора, но за Селвър беше нова.
— УНВ — съобщи полковникът с леден глас.
— Един вид радио — арогантно допълни Госи. — Осъществява незабавно връзка с нашия свят.
— Без да се чака двайсет и седем години?
Госи се загледа в Селвър с втренчен поглед.
— Правилно, точно така. Много си научил от Любоф.
— А как иначе — намеси се Бентън. — Той беше зеленото приятелче на Любоф. Попиваше всичко, което заслужаваше да се научи, че и отгоре! Например всички основни прийоми на саботажа, къде се разполагат стражевите постове, как се влиза в оръжейната… Сигурно са били във връзка чак до момента, когато започна клането.
Госи изглеждаше доста неспокоен.
— Радж е мъртъв. Това вече е напълно безсмислено, Бентън. Ние трябва да установим…
— Да не се опитваш да ми внушиш, че по някакъв начин капитан Любоф е бил замесен в някаква дейност, която би могла да се нарече предателство към колонията, Бентън? — попита Донг и очите му едва не изхвръкнаха от орбитите си, докато ръцете му притискаха стомаха. — Никакви шпиони и предатели не е имало между моите хора. Те бяха подбирани внимателни далече преди да напуснем Земята и аз познавам добре мъжете, с които работя.
— Нищо не искам да внушавам, полковник. Направо си казвам, че Любоф беше човекът, който разбуни хорите и ако заповедите не бяха променени след като кораба на Флота беше тук, това никога нямаше да се случи.
Госи и Донг понечиха да му отговорят едновременно.
— Всички вие сте много болни — съобщи Селвър, докато се изправяше и отупваше от себе си листата, които бяха залепнали по късичката му козина като по коприна. — Много съжалявам, че трябва да ви държим в кошарата на хорите. Това място не е добро за ума. Моля ви, повикайте хората си от лагерите. Когато всички се съберат тук и големите оръжия бъдат унищожени, и след като обещанието бъде изречено от всички нас, тогава ще ви оставим на мира. Портата на ограждението ще бъде отворена след като аз си замина, още днес. Има ли нещо друго да си казваме?
Никой от тях не каза нищо. Гледаха го отвисоко — седем едри мъжаги с обгоряла или кафява неокосмена кожа, покрити с плат, тъмнооки, с мрачни лица. Дванайсет малки мъже, зелени или кафеникавозелени, покрити с козина, с големи очи на обитатели на нощта, със замечтани лица… Между двете групи стоеше Селвър — преводачът, крехък, обезобразен, хванал съдбите им в празните си ръце. Дъждът падаше тихо върху кафявата земя около тях.
— Тогава сбогом — рече Селвър и поведе своите хора.
— Не са чак толкова глупави — каза предводителката на Бере по обратния път, по който щеше да придружи Селвър до Ендтор. — Бях си мислила, че такива великани трябва да са глупави, но те разбраха, че си бог, видях го изписано по лицата им в края на разговора. Колко добре говориш техния бълбукащ език! А колко са грозни! Мислиш ли, че и децата им са без косми?
— Това никога няма да разберем, надявам се.
— Уф, като си помисля само да кърмя бебе без козина. Все едно да кърмиш риба.
— Те всички са ненормални — заяви старият Тубаб. По гласа му личеше колко е разстроен. — Любоф не беше като тях, когато идваше в Тунтар. Невежа си беше, но беше чувствителен човек. А тези — спорят, надсмиват се на стария човек, пълни са с омраза един към друг, ето така!
И той разкриви покритото си със сива козина лице, за да имитира изразите на земяните, чийто думи естествено не бе могъл да разбере.
— Това ли им каза, Селвър, че са ненормални?
— Казах им, че са болни. Но всъщност те са победени, дълбоко унизени и затворени в тази каменна клетка. След такова нещо всеки би се разболял и би имал нужда от лечение.
— Кой ще ги лекува? — попита предводителката на Бере. — Всичките им жени умряха. Много лошо. Горките грозници. Огромни голи паяци, това са те!
— Те са хора, хора като нас, хора! — каза Селвър, но този път гласът му бе писклив и остър като нож.
— О, скъпи мой повелителю бог, знам това. Исках само да кажа, че приличат на паяци — продължи старицата като го погали по бузата. — Слушайте сега, хора. Селвър е изтощен от пътуванията си между Ендтор и Ешсен. Да поседнем за кратка почивка.