Естествено, това беше истинското му оръжие, когато трябваше да се изпълни голяма наказателна акция. Горски пожар! Можеше да подпали, който си поиска от тези острови с бомби и огнено желе, които просто да пуска от хоптера. Трябваше да изчака само един-два месеца, да мине дъждовният сезон. Кой да предаде на огъня — Кинг или Смит, или Централ? На първо място Кинг, може би, като леко предупреждение, тъй като там не бяха останали хора, а след това Централ, ако онези не се вразумят дотогава.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита някакъв глас по радиото и той се ухили, защото гласът беше пълен с изненада като на старица, която са нападнали на улицата. — Знаеш ли какво правиш, Дейвидсън?
— Естествено.
— И мислиш така да покориш хорите?
Този път не беше Джуджу, може би е онова кубе Госи или някой друг от тях. Няма никакво значение. Те можеха само да блеят.
— Да, точно така — отвърна той иронично-любезно.
— Мислиш, че като изгаряш селата им, те ще дойдат и ще капитулират пред теб? Всичките три милиона, така ли?
— Може би.
— Виж какво, Дейвидсън — чу се след малко по радиото през пращене и съскане. Използваха някакво допълнително аварийно устройство, след като бяха загубили големия си предавател, заедно с онзи фалшив ансибъл, което пък не беше никаква загуба. — Виж какво, няма ли наоколо някой друг, с когото да разговаряме?
— Не, всички други са прекалено заети. Знаете ли, тук се чувстваме чудесно, но малко ни приключва десертът, нали разбирате? Плодови коктейли, праскови и разни такива. Някои от момчетата страдат много от тази липса, пък и трябваше да получим една партида марихуанки, тъкмо когато ви видяха сметката. Ако ви изпратя хоптера, дали ще можете да ни отделите няколко каси сладкиши и трева?
— Да, изпрати го — отвърнаха след кратка пауза.
— Чудесно, вържете всичко в една мрежа и момчетата ще могат да го вдигнат без да се приземяват — ухили се той.
На другия край, в Централ, настъпи някаква суматоха и съвсем внезапно се включи Донг. За първи път говореше с Дейвидсън. Гласът му беше слаб, дъх не му достигаше, за да се чува ясно през воя на късите вълни.
— Слушай, капитане, искам да знам дали напълно осъзнаваш какво точно представляват действията ти на Ню Ява и как ще трябва да реагирам, ако продължаваш да не се подчиняваш на заповедите ми. Опитвам се да разговарям с теб като с разумен и лоялен военен. За да може да бъде гарантирана сигурността на моите хора тук, в Централ, ще бъда заставен да съобщя на местните, че не можем да поемем никаква отговорност за твоите действия.
— Тъй вярно!
— Опитвам се просто да ти обясня, защо ще бъдем заставени да им кажем, че не сме в състояние да те спрем, когато нарушаваш примирието на Ява. Ти имаш личен състав от шейсет и шест души. Искам тези хора да се завърнат живи и здрави тук, в Централ, за да изчакат завръщането на „Шакълтън“ и за да предотвратя разпадането на колонията. Ти си поел самоубийствен курс на действие, а за хората, които сега се намират при теб, отговорност нося аз.
— Съвсем не! Аз нося отговорност за тях. Успокойте се и помнете, че като видите джунглата да гори, трябва бързичко да се вдигнете и да се настаните по средата на някоя просека, защото не искаме и вие да се опържите като хорите.
— Слушай сега, Дейвидсън, заповядвам ти да предадеш командването на лейтенант Темба незабавно и да се явиш тук при мен! — чу се от другия край виещият глас и Дейвидсън изведнъж прекъсна връзката отвратен.
Те всички бяха откачили, играеха си на някакви войници, които бяха в пълно отстъпление от действителността. Всъщност много малко мъже могат да погледнат истината в очите, когато положението стане напечено.
Както беше очаквал, местните хори не направиха нищо след нападенията на обиталищата им. Единственият начин да се справи с тях, както си знаеше от самото начало, беше да ги тероризира и да не им дава възможност да си поемат дъх. Само при това положение можеха да разберат кой командва и да отстъпят.
Много от селата в радиус от трийсетина километра изглеждаха изоставени още преди те да са стигнали до тях, но той караше своите момчета да излизат и да ги горят през няколко дни.