Ето защо при вида на кораба, пристигнал от дома, в очите на Дейвидсън се появиха сълзи и той не се срамуваше от тях. Той беше патриот, така бе устроен.
Но малко след това, докато вървеше из улиците на този пограничен град (както някога ги наричаха) и погледът му нямаше на какво да се спре нито в единия, нито в другия им край, той започна да се усмихва. Защото жените бяха там, наистина, и се познаваше, че са съвсем свежи. Повечето бяха облечени в дълги тесни поли, на краката си носеха големи, подобни на галоши обуща, в различни цветове — червено, виолетово или златисто жълто, а блузите им падаха в свободни дипли от злато или сребро. Нямаше ги вече щедро отворените деколтета — модата се бе променила, за съжаление. Прическите представляваха натрупана високо върху главата коса, непременно напръскана с лепкавата смес, която се използваше в момента. Адски грозно! Но такова нещо с косите си биха могли да направят единствено жени, чиято цел е да бъдат още по-съблазнителни. Дейвидсън се усмихна на една дребна, но едрогърдеста евроафриканка, с коса по-голяма от главата й, но не получи усмивка в отговор, а само едно поклащане на отдалечаващия се ханш, което сигнализираше съвсем откровено: „Следвай ме, следвай ме, следвай ме!“ Но той не тръгна след нея. Поне за момента.
Отиде в Щаба на Централ — стандартна сграда от химически споени панели и пластмасови разделителни плоскости с четирийсет канцеларии, десет хладилни устройства и оръжейна в приземието. Там Дейвидсън се представи в командния пункт на Централната колониална администрация на Ню Таити. Запозна се с двама души от екипажа на лончата, регистрира заявката си за полуроботизирано устройство за белене на корите на дърветата в отдела по горите и си уреди среща със стария си приятел Джуджу Серенг в бара „Луау“ точно в четиринайсет нула нула.
Пристигна в бара час по-рано от уговорката, за да си подложи малко храна за предстоящото пиене. Там беше Любоф с две момчета, облечени във флотски униформи, някакъв вид спецове пристигнали с лончата на „Шакълтън“. Дейвидсън нямаше много високо мнение за флотата. Това бяха хора с прекалено високи претенции, които се развяваха от звезда към звезда и оставяха мръсната, кална и опасна работа върху повърхността на планетите на армията. Но военните са си военни и наистина беше много странно, че Любоф се държи толкова приятелски с хора, които са в униформа. Той говореше и както обикновено ръкомахаше. Като мина покрай него, Дейвидсън го тупна по рамото и каза:
— Здрасти, Радж, приятелю, как е животът? — и продължи нататък без да изчака гримасата на погнуса, въпреки че не му се искаше да я пропусне.
Наистина омразата на Любоф към него беше нещо смешно. Може би човекът си бе малко по-женствен, както се случва при много интелектуалци, и не понасяше отявлената мъжественост на Дейвидсън. Но Дейвидсън нямаше намерение да си губи времето в култивиране на омраза към Любоф, той просто не заслужаваше такова усилие.
В Луау сервираха прекрасен еленов стейк. Какво ли биха си казали на Земята, ако видеха, че един човек само изяжда по килограм месо на едно ядене. Нека си смучат своите соеви зърна, горките.
След това Джуджу пристигна точно според очакванията на Дейвидсън с най-добрите от новите момичета — две сочни красавици, но не от булките, а от момичетата на отдиха. Старата колониална администрация понякога наистина се справяше много добре. Предстоеше дълъг, горещ следобед.
На връщане към лагера Дейвидсън прелетя над пролива Смит на едно ниво със слънцето, което се бе отпуснало върху огромна златна постеля от леки облачета над морето". Той си пееше и се въртеше в пилотската седалка. Земята на Смит се появи обвита в лека мъгла. Над лагера се издигаше пушек — тъмно петно, сякаш в пещта за отпадъци бе попаднал петрол. Не можеше да различи сградите през него. Едва когато слезе на нивото на площадката за кацане, видя овъгления корпус на реактивното устройство, разбитите хоптери, изгорения хангар.
Веднага вдигна хоптера обратно във въздуха и прелетя толкова ниско над лагера, че можеше да се блъсне във високия комин на пещта за отпадъци, единственото нещо, което все още стърчеше изправено. Всичко друго беше унищожено — дъскорезницата, пещта, складовете, щаба, колибите, бараките, лагера на хорите. Всичко! Черни обгорели греди, които все още пушеха. Но това опустошение не беше причинено от горски пожар. Гората си стоеше наоколо, зелена, съвсем близо до тлеещите останки на постройките.