Дейвидсън се върна до площадката, приземи се, започна да търси мотора, но от него беше останал само един черен обгорял скелет сред пушещите останки на хангара и машините. Изтича по пътеката надолу към лагера. Като мина покрай радиопункта изведнъж се осъзна и без да изгуби дори крачка в колебание, скочи встрани от пътеката зад изтърбушената барака. Там спря и се заслуша.
Нямаше никой, цареше пълна тишина. Пожарите отдавна бяха угаснали. Само огромните купища дървен материал все още пушеха и изпод пепелта и черните овъглени буци проблясваха огънчета. Тези овални купчини пепел бяха имали стойността на златото. Но от овъглените скелети на бараките и колибите не се вдигаше пушек, а в пепелта се търкаляха кости.
Клекнал зад радиопункта, Дейвидсън размишляваше трескаво и трезво. Имаше две възможности. Първо: нападение от друг лагер — някой от офицерите от Кралския лагер или от Ню Ява да е превъртял и да се е опитал да направи общопланетарен преврат. Второ: нападение, организирано някъде извън планетата. Той си представи златната кула на космическата площадка в Централ. Но ако „Шакълтън“ бе минал в частни ръце, защо ще започнат с унищожаването на малък лагер вместо да окупират направо Центравил? Не, това е истинска агресия, пришълци. Някоя непозната раса или може би сетийци, или хаитяни, решили да превземат Земните колонии. Никога не бе имал доверие на тези прекалено интелигентни хуманоиди. Това трябва да е било извършено с топлинна бомба. А техниката на агресорите — реактивни лончи, летателни апарати, заряди — спокойно може да е била скрита на някой остров или риф някъде в югозападната кват-росфера. Трябваше да се върне до хоптера си и да вдигне тревога. След това да огледа всичко наоколо, да разузнае, така че да може да съобщи в щаба своята оценка за действителното състояние на нещата. Вече се изправяше, когато чу гласовете.
Не бяха човешки гласове. Пискливи, меки, неразбираеми. Пришълци.
Хвърли се по корем зад пластмасовия покрив на пункта, който лежеше деформиран от топлинната вълна като крило на прилеп, притаи дъх и се заслуша.
Четири хори минаха на няколко метра от него по пътечката. Бяха диви хори, съвсем голи, ако не се смятаха кожените колани, по които висяха ножове и торбички. Никой не носеше нито късите гащета, нито кожените нашийници, които се раздаваха на опитомените хори. Доброволците в лагера сигурно бяха изгорени заедно с хората.
Подминаха малко неговото скривалище, като продължаваха да говорят на бавния си неразбираем език. Дейвидсън притаи дъх. Не искаше да го усетят. Но какво, по дяволите, правеха тук тези хори? Можеха да бъдат само шпиони или разузнавачи на агресорите.
Един от тях се обърна и посочи на юг докато говореше. Дейвидсън видя лицето му и го позна. Всички хори си приличаха, но този беше по-различен. Самият той се бе разписал върху това лице преди по-малко от година. Това беше онзи побъркан, който го бе нападнал в Централ, онзи самоубиец — любимецът на Любоф. Какво, по дяволите, правеше тук?
Дейвидсън започна трескаво да търси решение. Както винаги, реагира бързо. Изправи се съвсем внезапно, висок, спокоен, с оръжие в ръка.
— Вие хори, на място! Никакво движение!
Гласът му изплющя като камшик. Четирите дребни фигурки замръзнаха. Онзи с обезобразеното лице го погледна през развалините с огромните си празни очи, от които бе изчезнала всякаква светлинка.
— Отговори веднага. Този огън — кой запали?
Отговор не последва.
— Отговори сега, бързо бързо! Няма отговор — паля първи! После друг друг! Ясно? Този огън — кой запали?
— Ние изгорихме лагера, капитан Дейвидсън — отвърна онзи от Централ със странно мек глас, който напомни на Дейвидсън за някакъв човек. — Всички хора са мъртви.
— Вие сте причинили пожара? Какво значи това? — Той безуспешно се мъчеше да си припомни името на белязания нещастник.
— Тук имаше двеста човека. Деветдесет роби от моите хора. Деветстотин мои хора дойдоха от гората. Първо избихме хората на място в гората, където сечаха дървета. После избихме тези тук, докато къщите горяха. Мислех, че и вие сте убит. Радвам се, че ви виждам, капитан Дейвидсън.
Това беше някаква лудост и естествено абсолютна лъжа. Не беше възможно да са избили всички — Ок, Бирно, Ван Стен и другите двеста души — някой трябва да се е спасил. Та нали хорите имаха само лъкове и стрели? Както и да е, хорите не биха могли да направят това. Хорите не се биеха, не убиваха, не водеха войни. Те бяха неагресивен подвид, нещо като изкуствени мишени, които не отвръщат на агресивни действия, и те в никакъв случай не можеха да осъществят с един удар такова клане на двеста души. Това беше лудост. Тежкото мълчание, слабият дъх на изгоряло, топлината на падащия здрач, бледозелените лица с неподвижни очи, които гледаха право в него — всичко това беше някакъв ненормален, лош сън-кошмар.