— Не — промълви Воул. — Не… — Той изглеждаше объркан и обезкуражен. — Но във всеки случай — допълни той с ново оживление — това ме измъква. Имам алиби. Трябва да се срещнете с Ромен, жена ми, незабавно.
— Непременно — неохотно се съгласи и адвокатът. — Щях да съм се срещнал вече с мисиз Воул, ако тя не отсъствуваше по време на арестуването ви. Веднага изпратих телеграма до Шотландия и разбрах, че тя ще се прибере тази вечер. Имам намерение да я посетя, щом излезна оттук.
Воул кимна, а по лицето му се разля израз на голямо задоволство.
— Да, Ромен ще ви каже. Боже мой! Каква щастлива случайност!
— Извинете ме, мистър Воул, но вие много ли обичате жена си?
— Разбира се.
— А тя вас?
— Ромен е предана съпруга. Тя би направила всичко на този свят за мен.
Той говореше с ентусиазъм, но сърцето на адвоката леко се сви — показанията на предана съпруга, — ще им повярват ли?
— Никой друг ли не ви видя да се връщате в девет и двадесет? Прислужничката например?
— Нямаме прислужничка.
— Не срещнахте ли някого по улицата, като се прибирахте?
— Никой, когото да познавам. Част от пътя изминах с автобус. Кондукторът може да си спомни.
Мистър Мейхърн поклати глава със съмнение.
— Няма ли някой, който да потвърди показанията на жена ви?
— Не. Но смятате ли, че ще е необходимо?
— Предполагам, че не. Предполагам — припряно отвърна мистър Мейхърн. — А сега има само още едно нещо. Знаеше ли мис Френч, че сте женен?
— О, да.
— И въпреки това никога не заведохте жена си да я посети. Защо?
За първи път отговорът на Ленърд Воул бе неуверен и колеблив:
— Ами… не знам.
— Дженит Макензи твърди, че господарката й ви смятала за ерген, възнамерявала в бъдеще да се омъжи за вас.
Воул се засмя.
— Глупости! Разликата между нас е четиридесет години.
— Това се е случвало — заяви сухо адвокатът. — Фактът остава. Значи, жена ви никога не се е срещала с мис Френч?
— Не… — последва притеснен отговор.
— Ще си позволя да ви кажа, че не разбирам поведението ви в случая.
Воул се изчерви, поколеба се и чак тогава заговори:
— Ще ви изповядам всичко. Бях притеснен материално, както знаете. Надявах се, че мис Френч може да ми даде малко пари назаем. Тя ме обичаше, но ни най-малко не се интересуваше от неволите на едно младо семейство. Още в началото разбрах, че тя допуска, че жена ми и аз не се разбираме и живеем разделени. Мистър Мейхърн, имах нужда от пари заради Ромен. Не казах нищо и оставих старата дама да си мисли, каквото си иска. Говореше, че съм бил неин осиновен син. Никога не е ставало въпрос за брак. Дженит просто си го е измислила.
— Това ли е всичко?
— Да, това е всичко.
Дали нямаше сянка на колебание в думите му? Или на адвоката така му се стори. Той стана и протегна ръка.
— Довиждане, мистър Воул. — Мейхърн се взря в измъченото младо лице и заговори с внезапен порив: — Вярвам в невинността ви независимо от многото факти срещу вас. Надявам се да я докажа и напълно да ви оправдая.
Воул му се усмихна в отговор.
— Ще видите, че алибито ми е наред — ведро му каза той.
И отново той не забеляза, че другият не му отговори.
— Всичко зависи твърде много от показанията на Дженит Макензи — забеляза мистър Мейхърн. — Тя ви мрази. Поне това е ясно.
— Едва ли може да ме мрази — възрази младият мъж.
Адвокатът поклати глава на излизане. „А сега към мисиз Воул“, си каза той. Така, както се очертаваха нещата, те действително будеха тревога.
Семейство Воул живееше в малка, занемарена къща до Педингтън грийн. Натам се отправи мистър Мейхърн.
В отговор на позвъняването му на вратата се появи едра, неугледна жена, очевидно приходяща чистачка.
— Мисиз Воул? Върна ли се вече?
— Прибра се преди час. Ама не знам дали ще ви приеме.
— Ако й занесете визитната ми картичка — тихо отговори мистър Мейхърн, — сигурен съм, че ще го направи.
Жената го погледна със съмнение, обърса ръка в престилката си и взе картичката. После затвори вратата под носа му и го остави вън на стълбите.
След няколко минути обаче се върна, леко променила държането си.
— Влезте, моля.
Тя го въведе в малка гостна. Мистър Мейхърн тъкмо разглеждаше някаква рисунка, закачена на стената, когато изведнъж трепна, виждайки една висока жена, с бледо лице, която бе влязла така тихо, че той не бе чул.