— Но смяташ, че един възможен сценарий е: тя удря Елисабет, взема ключа, отключва вратата на изолатора, убива Миранда и заспива?
— Да, защото следите в изолатора показват две страни на извършителя — както безумна ярост, така и почти меланхолична нежност.
Юна поглежда Сага в очите, погледът му е тежък и замислен.
— Когато Миранда е мъртва, гневът ѝ вече се е уталожил — казва той. — Тя се опитва да оправи тялото на Миранда, слага я в леглото и покрива очите ѝ с ръце. След това се връща в стаята си точно когато се проявява успокоителният ефект на лекарството, става дума за тежък медикамент… и я поваля непосилна умора.
138
Когато Сага се връща в болничната стая, прокурорката опитва да обясни, че оставащото време от петнайсет минути е твърде кратко, за да се доберат до нещо ценно. Сага само кимва, сякаш е съгласна, и отива до долния край на леглото. Правната защитничка я поглежда озадачено. Сага чака, сложила ръце на лъскавия метал на леглото, докато Вики обръща нагоре нараненото си лице и среща погледа ѝ.
— Мислех, че си била будна през цялата нощ — много бавно заговаря Сага. — Но Юна казва, че си спала в леглото си, преди да избягаш от „Биргитагорден“.
Вики поклаща глава, а защитничката се опитва да се намеси:
— Разпитът за деня приключи и…
Вики прошепва нещо и почесва коричката на една рана на бузата си. Сага си мисли, че трябва да я придума да разкаже какво е последвало. Не е нужно да е много, само няколко искрени думи за бягството през гората и отвличането на момчето.
Знае, че колкото повече разпитващият успее да накара разпитвания да говори за събитията около престъплението, толкова по-вероятно е тя да признае всичко.
— Юна обикновено не греши — добавя Сага и се усмихва.
— Беше тъмно и си лежах в леглото, когато всички започнаха да крещят и да затръшват вратите — прошепва Вики.
— Ти си лежиш в леглото, а всички крещят — казва Сага и кимва. — За какво си мислиш, какво правиш тогава?
— Уплашена съм, това е първото, сърцето ми тупа като лудо, а аз лежа под одеялото, без да шавам — казва Вики, без да поглежда някого в стаята. — Съвсем тъмно е… но ето че усещам, че съм мокра… Струва ми се, че съм се напишкала или ми е дошъл мензисът или нещо… Бъстър лае, а Нина крещи нещо за Миранда, аз запалвам лампата и тогава виждам, че съм цялата окървавена.
Сага потиска въпросите си за кръвта и убийствата, за да не насили признанието, а само продължава да следва потока на мисълта.
— И ти ли крещиш? — пита тя неутрално.
— Не мисля, не знам, не можех да мисля — продължава Вики. — Просто исках да се махна от това, да изчезна… Аз спя с дрехите… откакто се помня… Та просто си вземам чантата, обувам си обувките, прескачам през прозореца и отивам в гората… Страх ме е и вървя колкото се може по-бързо, небето просветлява и след няколко часа става по-лесно да виждаш между дърветата. Просто продължавам да вървя и изведнъж виждам една кола… Тя е почти нова, но е изоставена, вратата е отворена и ключовете стоят в… Аз мога да шофирам, цяло лято го правих… Та просто влизам в колата, паля и тръгвам… И тогава усещам колко ужасно съм уморена, краката ми треперят… Мисля да карам чак до Стокхолм и да се опитам да намеря пари, за да замина при един приятел в Чили… Изведнъж нещо в колата изтрещява, тя се завърта и се удря в нещо отстрани… бум и пак става тихо… Събуждам се, от ухото ми тече кръв и поглеждам нагоре, навсякъде е пълно със стъкълца, блъснала съм се в някакъв проклет светофар, нямам си идея как е станало, всички прозорци ги няма, дъждът се лее в колата… двигателят работи и аз съм жива… Ръката ми се премества на скоростния лост, давам на задна и продължавам да карам… Вятърът духа дъжда право в лицето ми и ето че чувам някой да плаче, обръщам се и виждам, че в детското столче на задната седалка седи едно дете… едно момченце. Откачена работа, не разбирам откъде се е взело… Виквам му да млъкне. Вали като из ведро. Няма почти никаква видимост, но тъкмо когато завивам, за да мина по моста, виждам сините лампи от другата страна на реката… Хваща ме шубе, извивам волана и излизаме от пътя. Движим се прекалено бързо, летим надолу към брега, набивам спирачките, но въпреки това влизаме във водата и си удрям лицето във волана. Водата залива покрива на колата, влиза в нея и тя потъва в реката, сякаш е играчка… Става тъмно, потъваме, но аз знам как да си поемам дълбоко въздух точно под покрива и пропълзявам отзад при момчето, разкопчавам му колана и измъквам със себе си цялото столче през предното стъкло. Вече сме дълбоко във водата, но столчето ни издърпва на повърхността, известно време се носим по течението и се добираме до другия бряг… Вир-вода сме, чантата ми и обувките ми ги няма, но започваме да вървим…