Юна попива с поглед всяка зловеща подробност, докато не издържа повече. Тогава затваря за малко очи и в мислите му изникна лицето на дъщеря му и надгробният камък, който не е неин, след което пак отваря очи и продължава огледа.
Всичко сочи, че жертвата е седяла на стола при малката масичка, когато убиецът я е нападнал.
Юна се опитва да възстанови движенията, довели до това кръвта да се разлее, образувайки тези петна.
Всяка капчица кръв, когато пада през въздуха, приема кълбовидна форма и има диаметър от пет милиметра. Ако капката е по-малка, това се дължи на факта, че кръвта е била подложена на действието на външна сила, която я е разпръснала на по-малки капчици.
Тогава се говори за пръски.
Юна е застанал на две предпазни килимчета пред малката масичка, предполага се на същото място, на което е стоял убиецът преди няколко часа. Тогава момичето е седяло на стола от другата страна на масата. Юна наблюдава начина, по който се е разплискала кръвта, обръща се назад и вижда кръв, пръснала чак високо горе по стената. Навярно многократно са замахвали силно с оръжието назад, за да набере то сила, като всеки път е сменяло посоката си за нов удар, в резултат на което кръвта е плиснала назад.
Юна вече е прекарал повече време на това местопрестъпление, отколкото някой друг детектив би останал. Въпреки това не е готов. Връща се до момичето в леглото, стои пред него, вижда украшението в пъпчето, отпечатъците от устни по чашата за вода, вижда белега, останал от премахването на рождено петно под дясната гръд, вижда светлите косъмчета по подбедриците му и една пожълтяла синина на бедрото.
Той внимателно се навежда над мъртвата. От голата ѝ кожа все още струи едва лека топлина. Юна поглежда по-внимателно дланите, положени върху лицето ѝ, и вижда, че не е издрала нападателя, под ноктите ѝ няма остатъци от одрана кожа.
Отстъпва няколко крачки и отново я поглежда. Бялата кожа. Дланите върху лицето. Кръстосаните глезени. По тялото ѝ няма почти никаква кръв. Само възглавницата е окървавена.
Иначе е чиста.
Юна оглежда стаята. Зад вратата има малка лавица с две закачалки за дрехи. На пода под лавицата стоят чифт спортни обувки, в които са затъкнати свити на топка бели чорапи, и на една от закачалките висят чифт избелели дънки, черен суитшърт и дънково яке. На лавицата е оставен малък бял сутиен.
Юна не докосва дрехите, но вижда, че са кървави.
Момичето явно се е съблякло и е закачило дрехите си, преди да бъде убито.
Но защо цялото тяло не е окървавено? Нещо сигурно го е предпазвало. Но какво? Тук няма нищо.
16
Юна излиза на слънце на двора и отново си помисля, че момичето е било подложено на нечувана жестокост, а тялото му при все това е останало чисто и бяло като камък в морето.
Гунарсон бе обяснил, че е било подложено на агресивно насилие.
Юна си мисли, че то е било силно, почти отчаяно силно, но не агресивно в смисъл на сляпа ярост. Ударите са били целенасочени, намерението е било да се причини смърт, но инак тялото е третирано грижливо.
Гунарсон седи на капака на своя мерцедес и говори по телефона.
Обратно на почти всичко останало, разследванията на убийства не тръгват към хаос, ако не бъдат направлявани, а към това да се разрешат от само себе си, това е обичайното. Ала Юна никога не е чакал, никога не е разчитал, че редът ще се възстанови от само себе си.
Разбира се, той знае, че убиецът почти винаги се оказва човек от близкото обкръжение, който малко след деянието се обажда в полицията и си признава, но не разчита на това.
„Сега тя лежи в леглото — мисли си Юна. — Но е седяла на масата само по бельо, когато е била убита.“
Трудно е да се повярва, че това се е случило, без да се вдигне никакъв шум.
Трябва да има свидетел на място като това.
„Някое от момичетата е видяло или чуло нещо — мисли си Юна, докато крачи към малката сграда. — Някой трябва да е предусетил какво ще се случи, да е доловил заплаха или някакъв конфликт.“
Кучето скимти под дървото, захапва повода, закачен за въжето, и после пак започва да лае.
Юна отива при двамата мъже, които си говорят пред малката къща. Предполага, че единият от тях е координатор на местопрестъплението, около петдесетгодишен мъж със сресан настрани перчем и тъмносиня униформена полицейска блуза. Другият не прилича на полицай. Небръснат е и има дружелюбни, уморени очи.
— Юна Лина, наблюдател от Националната полиция — представя се той и се ръкува с двамата.
— Оке — отвръща координаторът.
— Казвам се Даниел — представя се и мъжът с уморените очи. — Терапевт съм тук в дома… Дойдох веднага щом разбрах какво се е случило.