Вики замълчава, за да си поеме дъх. Сага долавя, че прокурорката прави някакъв жест, ала не изпуска Вики от поглед.
— Казах на Данте, че отиваме да търсим майка му — продължава Вики с треперещ глас. — Държах го за ръката и вървяхме ли, вървяхме и пеехме една песничка, която го бяха научили в детската градина, за един чичко, който си изтрил обувките от ходене. Вървяхме по един голям път със стълбове отстрани… една кола спря и ни качи на задната седалка… Човекът в колата ни гледаше в огледалото, пусна парното и ни попита дали искаме да отидем у тях, за да ни даде нови дрехи и храна… И сигурно щяхме да отидем с него, ако не ни зяпаше в огледалото и ни предложи и малко пари… Но когато спря, за да зареди, ние се измъкнахме и продължихме да вървим пеша… Не знам докъде бяхме стигнали, но на едно място за почивка до някакво езеро беше паркирал един тир от „Икеа“ и в една от дървените беседки намерихме термокана и найлонов плик с един ей такъв куп сандвичи с наденица, но преди да успеем да вземем плика, иззад камиона се появява едно момче и ни пита дали сме гладни… От Полша е и казва, че ще ни откара със себе си до Упсала… Услужва ми с телефона си и се обаждам на мама… На няколко пъти си казвам, че ще го убия, ако пипне с пръст момчето, но той просто ни оставя да си мълчим и да спим… Не иска нищо. Сваля ни и изминаваме с влак разстоянието до Стокхолм, скриваме се сред куфарите… Вече нямам ключа от метрото, никого не познавам, толкова много време е минало… Няколко седмици прекарах при една двойка, която живееше в квартал Мидсомаркрансен, но не помня как се казваха, обаче помня Тобиас, естествено, че го помня, спомням си, че живее на „Волмар Юкскулсгатан“, че обикновено вземах метрото до „Марияторет“ и… такава съм тъпачка, че не заслужавам да живея.
Тя млъква, заравя лице във възглавницата, лежи неподвижно и диша.
139
Сага все още стои пред леглото и гледа Вики, която лежи по корем, без да мърда. Прокарва показалец по рамката му.
— Мисля си за мъжа с колата — казва Сага. — Този, дето е искал да ви заведе у тях… Почти съм сигурна, че предчувствието ти за опасност е било вярно.
Вики сяда в леглото и поглежда в светлосините очи на Сага.
— Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш да го намеря, когато приключим с тази история?
Вики кимва и преглъща тежко, след това забива поглед в земята и седи неподвижна, обгърнала тялото си с набраздените си ръце. Не е никак лесно да си представиш как това крехко, тъничко момиче би могло да строши главите на двама души.
— Преди да продължим, искам само да кажа, че обикновено ти олеква, ако кажеш истината — добавя Сага.
Както и на боксовия ринг, изпълва я гъделичкащо спокойствие. Знае, че се намира съвсем близо до едно пълно, истинно признание. Усеща промяната в стаята, тя присъства в гласовете, в топлината, във влажността на погледите. Сага се престорва, че записва нещо в тетрадката си, и изчаква още малко, преди да погледне момичето, сякаш то вече е признало убийствата.
— Спала си в окървавените чаршафи — меко казва Сага.
— Аз съм убила Миранда — прошепва Вики. — Нали?
— Разкажи ми.
Устата на Вики потреперва и раните по лицето ѝ потъмняват, когато тя се изчервява.
— Понякога мога да се ядосам страшно много — прошепва тя и захлупва лице с ръцете си.
— Ядоса ли се на Миранда?
— Да.
— Какво направи?
— Не искам да говоря за това.
Правната защитничка не може да се сдържи и отива при Вики.
— Знаеш, че не си длъжна да казваш нито дума, нали? — казва тя.
— Не съм длъжна — повтаря Вики на Сага.
— Разпитът приключи — решително се намесва Сусан Йост.
— Благодаря — прошепва Вики.
— Трябва ѝ време, за да си спомни — казва Сага.
— Макар че имаме самопризнание — додава Сусан.
— Не знам — смотолевя Вики.
— Ти призна, че си убила Миранда Ериксдотер — повишава глас Сусан.
— Не ми викай! — отсича Вики.
— Удари ли я? — притиска я Сусан. — Удари я, нали?
— Не искам да говоря повече.
— Този разпит приключи — остро казва правната защитничка.
— Как удари Миранда? — строго пита прокурорката.
— Няма значение — отговаря Вики със затаен в гласа плач.
— Отпечатъци от пръстите ти са намерени по кървав чук, който…
— Нямам сили да говоря за това, по дяволите, не можеш ли да разбереш?
— Не е и нужно — намесва се Сага. — Имаш правото да замълчиш.