— Мога ли да ти задам един въпрос… Тула, изглежда, беше видяла Вики и Миранда заедно — разказва Елин.
— През онази нощ ли?
— Не, по-рано…
Елин млъква, Даниел я хваща за раменете и се опитва да я погледне в очите.
— Какво има? — пита той.
— Вики и Миранда са си играели на някаква игра… и закривали лицата си с ръце — говори Елин. — Не съм го казала на полицията, тъй като това само би засилило подозренията им към Вики.
— Но, Елин…
— Не е задължително това да означава нещо — бързо добавя тя. — Ще попитам Вики, когато ми се удаде възможност… Тя сигурно ще може да обясни какво са правили.
— Но ако не може?
Той млъква, когато сервитьорът се приближава с бутилката вино. Елин избърсва лекичко очите си и Даниел сяда на мястото си, слага салфетката на коляното си и дегустира виното с трепереща ръка.
— Хубаво е — казва Даниел и се усмихва прибързано.
Мълчат, докато сервитьорът налива чашите им, благодарят тихо и внимателно се взират един в друг, щом остават насаме.
— Искам отново да стана приемен родител на Вики — казва Елин сериозно.
— Решила ли си го? — пита я Даниел.
— Не смяташ ли, че ще се справя? — усмихва се тя.
— Елин, не става дума за това. Вики е склонна към самоубийство… Нещата са се подобрили, но в поведението ѝ все още има силно изразена склонност към самонараняване.
— Порязва се нарочно ли? Това ли прави?
— По-добре е, но се порязва и взема хапчета… и по моя преценка има нужда от някого до себе си денонощно.
— Така че не би ме препоръчал като приемен родител?
— Тя се нуждае от професионална помощ — загрижено обяснява Даниел. — Искам да кажа, не смятам, че получаваше достатъчна помощ дори в „Биргитагорден“, нямаше пари за това, но…
— От какво се нуждае тя?
— От денонощна медицинска грижа — отговаря Даниел лаконично.
— И терапия?
— Аз имам само един час седмично с ученичките, два с някои, но всъщност това е твърде малко, ако…
Телефонът на Елин иззвънява, тя се извинява, поглежда дисплея, вижда, че обаждането е от Йоханес Грюневалд, и незабавно отговаря.
— Какво се е случило? — пита бързо.
— Проверих случая и е вярно, че прокурорката е решила да поиска разрешение за задържане без повече разпити — отговаря адвокатът. — Ще говоря с Районния съд за кога точно е насрочено повдигането на обвинение, но ще са ни нужни още няколко часа.
— Вики приема ли нашата помощ?
— Говорих с нея и тя се съгласи да ме приеме за свой адвокат.
— Спомена ли моето име?
— Да.
— Тя каза ли нещо?
— Тя е… Дали са ѝ лекарства и…
— Какво точно каза, когато спомена името ми? — упорства Елин.
— Нищо — кратко отговаря Йоханес.
Даниел вижда как внезапна болка прорязва красивото гладко лице на Елин.
— Нека се срещнем в болницата — казва тя по телефона. — Най-добре да поговорим с нея, преди да продължим.
— Така е.
— Кога можеш да бъдеш в „Сьодершюкхюсет“, Йоханес?
— След двайсет минути навярно…
— Ще се видим тогава — казва тя, затваря и среща въпросителния поглед на Даниел.
— Добре… Вики е приела Йоханес за свой адвокат. Сега трябва да отида там.
— Сега ли? Няма ли да хапнеш?
— Изглежда страшно вкусно — отвръща Елин и се изправя. — Но можем да хапнем след това.
— Разбира се — тихо се съгласява Даниел.
— Ще можеш ли да дойдеш с мен в „Сьодершюкхюсет“? — пита го тя.
— Не знам дали ще имам сили за това — отговаря Даниел.
— Нямам предвид да се виждаш с нея — додава тя бързо. — Мислех само за себе си, че бих се чувствала по-спокойна, ако знаех, че ти чакаш отвън.
— Елин, просто… Още не съм се съвзел дотам, че да мога да мисля за Вики… Тези неща отнемат време. Елисабет е мъртва… и макар да не мога да повярвам, че Вики би могла…
— Разбирам — казва Елин. — Може би една среща с нея няма да ти се отрази добре.
— Или пък напротив — произнася той забавено. — Това може би ще ме накара да започна да си спомням, всъщност изобщо не знам как да реагирам.
146
Вики извръща лице, когато Сага влиза в стаята. Момичето е опасано с бели ремъци около глезените, китките и през гръдния кош, като снежинка.
— Махнете ремъците — казва Сага.
— Не мога да го направя — отговаря медицинската сестра.
— Само защото ги е страх от мен — прошепва Вики.
— Така ли лежа цяла нощ? — пита Сага и сяда на стола.
— Мм.
Вики лежи, без да мърда, с извърнато лице и почти отпуснато тяло.