— Ще се срещна с новия ти защитник — казва Сага. — Изглежда, съдът ще гледа искането за арест тази вечер и му е нужен протоколът от разпита.
— Понякога просто ужасно се ядосвам.
— Разпитите са приключили, Вики.
— Не мога ли да говоря? — пита тя и поглежда Сага в очите.
— Най-добре е да се посъветваш с адвоката си, преди…
— Но аз искам — прекъсва я тя.
— Разбира се, че можеш да говориш, но няма да записваме разговора — спокойно отговаря Сага.
— Прилича на силна виелица — разказва Вики. — Всичко просто… в ушите ми бучи и се нося по вятъра, за да не падна.
Сага поглежда изгризаните нокти на момичето и повтаря със спокоен, почти безразличен тон:
— Като силна виелица.
— Не мога да обясня… Като онзи път, когато причиниха болка на Симон, едно момченце, с което… бяхме настанени в едно и също приемно семейство — продължава Вики с трепереща уста. — Голямото момче в семейството, той им беше истински син… Отнасяше се много зле със Симон, имаше навик да го измъчва. Всички знаеха за това, бях казала на социалния работник, но на никого не му пукаше…
— Какво се случи? — пита я Сага.
— Влязох в кухнята… Голямото момче беше накарало насила Симон да си потопи ръчичките във вряща вода. Майката беше там и ги гледаше със страх в очите. Видях всичко и нещо ми стана. Изведнъж започнах да ги удрям и нарязах лицата им с едно стъклено шише…
Силна конвулсия разтърсва тялото на Вики под ремъците. Тя напряга тялото си, след което се успокоява и издиша тежко. На вратата се почуква.
Мъж с посивели коси и тъмносин костюм влиза в болничната стая.
— Аз съм Йоханес Грюневалд — представя се той и се ръкува със Сага.
— Това е последният протокол — обяснява Сага.
— Благодаря — отвръща Йоханес, без да поглежда документите. — Не е спешно да ги чета, тъй като току-що постигнах споразумение с Районния съд да отложим гледането на иска за утре сутрин.
— Аз не искам да чакам — казва Вики.
— Разбирам, но аз имам още малко работа — усмихва се адвокатът ѝ. — И има един човек, с когото искам да се срещнеш, преди да прегледаме всички въпроси.
Вики гледа с големи светли очи жената, която, без да поздрави полицаите, влиза при нея. Погледът на Елин Франк блести от нервност. Устните ѝ треперят, когато вижда завързаното в леглото момиче.
— Здравей — поздравява я.
Вики бавно извръща лице и лежи, докато Елин разкопчава ремъците около тялото ѝ. С нежни движения тя бавно освобождава момичето от двайсетчасовото завързване.
— Мога ли да седна? — пита след това с глас, преливащ от чувства.
Погледът на Вики става съвсем светъл и твърд. Но все още не казва нищо.
— Помниш ли ме? — прошепва Елин.
Гърлото я боли от думите, заседнали в него. Напиращите сълзи карат жилите ѝ да набъбнат, а кръвта под кожата да пари.
Нейде в града бият църковни камбани.
Вики докосва китката на Елин, след което дръпва пръста си.
— Имаме еднакви превръзки, ти и аз — усмихва се Елин и очите ѝ тутакси се насълзяват.
Вики все още не отговаря, просто затваря уста и извръща лице.
— Не знам дали ме помниш — продължава Елин. — Но ти живееше при мен, когато беше малка, бях ти само приемен родител, но не съм спирала да мисля за теб…
Вдишва, после гласът ѝ секва:
— И знам, че те предадох, Вики… Предадох те и…
Елин Франк поглежда детето в леглото, рошавата коса, угриженото чело, тъмните кръгове под очите, раните по лицето.
— За теб аз съм нищо — продължава със слаб глас тя. — Просто една от всички хора, които са се появили и изчезнали от живота ти, от тези, които са те предали.
Елин млъква и преглъща тежко, преди да продължи:
— Прокурорката иска да те вкара в затвора, но аз не мисля, че това ще е добре за теб. За никого не е добре да е в затвора.
Вики почти незабележимо поклаща глава. Елин забелязва това и гласът ѝ става напрегнат, когато добавя:
— Важно е да слушаш какво ти казваме аз и Йоханес.
147
Районният съд на Стокхолм разполага със зала за гледане на искове за задържане на партерния етаж на сградата на полицията. Това е семпла заседателна зала със столове и маса от лакирано чамово дърво. Двайсетина журналисти вече са се събрали в остъкленото фоайе на Главното управление на националната полиция, автобуси на телевизии са паркирани отпред на „Полхемсгатан“.
Поройният дъжд през нощта е оставил бразди по тройните стъкла на прозорците, мокри листа са полепнали по первазите им.
Прокурорката Сусан Йост изглежда бледа и напрегната в новия си марков костюм и ниските си елегантни обувки. Як униформен полицай е застанал близо до вратата. На председателското място седи съдията, възрастен мъж с огромни рунтави вежди.