Балонът се претъркулва под една волейболна мрежа и засяда в живия плет.
— Вики? — прошепва глас.
Тя бързо се обръща, но не вижда нищо.
Пулсът ѝ се учестява, адреналинът се отделя в кръвта и всичките ѝ сетива внезапно се изострят.
Хамакът проскърцва на пружините си и бавно се залюлява. Старият ветропоказател се завърта на покрива.
— Вики! — произнася остър глас съвсем наблизо.
Тя се обръща надясно и с туптящо сърце се взира в мрака. Изминават няколко секунди, преди да съзре тясно личице. Това е Тула. Почти незабележима е там, където стои между люляковите храсти. В дясната си ръка държи тежка бейзболна бухалка, която в момента е опряна на земята. Тула навлажнява устните си и вторачва във Вики зачервените си очи.
Елин се навежда към перилото на верандата и се опитва да види дали Вики все още седи в колата, но е тъмно. Сулвейг отново е излязла навън, след като е помолила Каролин да ѝ помогне. Даниел разговаря със Сулвейг. Елин го чува как се опитва да обясни, че Алмира има нужда от терапия и обикновено реагира отрицателно на по-силни антидепресанти. Моли още веднъж да влезе, но Сулвейг възразява, че тя носи отговорността за момичетата. Външната врата се отваря и Каролин излиза на верандата. Прегръща Даниел и поздравява Елин.
— Вече опаковах нещата на Вики — казва.
— Тула вътре ли е? — пита Елин с напрегнат глас.
— Да, така мисля — отговаря Каролин с лека изненада. — Да я доведа ли?
— Да, ако обичаш — помолва я Елин, като се опитва да изглежда спокойна.
Каролин влиза и извиква Тула. Сулвейг недоволно поглежда Елин и Даниел.
— Ако сте гладни, мога да кажа на някое от момичетата да ви донесе малко ябълки — предлага тя.
Елин не отговаря нищо, а слиза по стъпалата и отива в градината. Зад себе си чува как викат Тула.
Сега вече е толкова тъмно, че океанът не се вижда. Дървета и храсти поглъщат почти цялата светлина.
Хамакът се люлее със скрибуцане.
Тя се опитва да диша тихо, но токовете ѝ тракат по плочките, докато бързо завива зад ъгъла.
Чува се шумолене в листата на големия люляков храст — сякаш някой заек си е плюл на петите и е хукнал да бяга. Клоните се раздвижват и внезапно Елин се озовава точно срещу Вики.
— Господи! — задъхва се Елин.
Те се споглеждат. Лицето на момичето е бяло като платно на слабата светлина. Пулсът на Елин е толкова силен, че гърми в ушите ѝ.
— Да отидем в колата — казва тя и отвежда със себе си Вики далеч от къщата.
Оглежда се през рамо, спазва разстояние от тъмните дървета, чува бързи стъпки зад себе си, но продължава да върви, извеждайки Вики от градината. Едва когато стигат чакълената пътека, тя се обръща и вижда, че Каролин бърза след тях с голям найлонов плик в ръка.
— Не намерих Тула — казва тя.
— Благодаря все пак — отвръща Елин.
Вики взема плика и поглежда в него.
— Повечето вещи са там, макар че Лу Чу и Алмира искаха да играят покер за обиците ти — казва Каролин.
Когато Елин и Вики отпътуват с голямата черна кола, Каролин остава загледана след тях с тъжно изражение.
155
Елин вижда светлината от автомобила на Даниел в огледалото за обратно виждане през цялото време, докато кара по Е14. Няма почти никакво движение, само някой и друг тир, но въпреки това им отнема три часа да стигнат до зимните курорти. В мрака покрай склоновете на планината се виждат спрели ски влекове и високите стълбове от големия кабинков лифт в Оре. Шест километра преди Дювед завиват по един път, който води горе в планината. Светлините на фаровете осветяват листа и прахоляк. Тесният чакълест път води зигзагообразно нагоре в планината Тегелфелет.
Намаляват, отбиват от пътя, който води към Тегефорш, и преминават през две отворени порти, след което продължават по алеята до голяма, модернистична къща. Тя е излята от бетон, с тераси с прави линии и огромни прозорци, скрити под спуснати алуминиеви щори.
Влизат в гараж, който е проектиран да побере пет автомобила. Там вече се намира малка синя мазда. Даниел помага на Елин да внесе багажа. В къщата вече са запалени няколко лампи. Елин натиска едно копче, чува се жужене и щорите, които покриват всички прозорци, изпращяват, когато панелите им се разделят. Светлината от паркинга внезапно се процежда през стотици малки дупчици и металните щори започват да се навиват с шумолене.
— Тази къща е като сейф — казва Елин.
След малко отново става тихо и през огромните прозорци се долавят очертанията на величествената планина. Светлинките от други къщи проблясват като блуждаещи пламъчета на свещи в мрака.