Сядат на голямата маса, закусват и от време на време погалват ръцете си. Фантастичната гледка ги оставя без думи. Пият кафето си в мълчание, загледани през прозорците.
— Тревожа се за Вики — най-накрая тихо продумва Елин.
— Всичко ще е наред.
Тя оставя чашата.
— Обещаваш ли?
— Само трябва да я накарам да проговори за това, което се е случило — казва той. — Защото малко ме е страх, че чувството ѝ за вина ще я направи повече или по-малко склонна към самоубийство… Наистина трябва да я държим под око.
— Медицинската сестра пристига с автобуса до Оре след час, така че ще сляза с колата да я взема — казва Елин. — Да предложа ли на Вики да дойде с мен — как смяташ?
— Не знам, мисля, че е по-добре да е тук — отвръща той.
— Да, ние тъкмо дойдохме — съгласява се Елин. — Но се тревожа… Трябва да си с нея през цялото време.
— Тя знае, че дори не ѝ е позволено да затваря вратата, когато ходи до тоалетната — сериозно отвръща Даниел.
В същия миг Елин вижда момичето през прозореца. Върви само по тревата и подритва червените листа. Дългата му коса пада рошава по гърба му и слабото телце изглежда сякаш зъзне. Елин взема жилетката си от облегалката на стола, излиза и я дава на Вики.
— Благодаря — прошепва момичето.
— Никога повече няма да те предам — казва Елин.
Без да промълви нещо, Вики я хваща за ръката и я прегръща. Сърцето на Елин бие силно от щастие, но буцата, заседнала в гърлото ѝ, ѝ пречи да каже нещо.
159
Небето е странно тъмно, когато Юна слиза от магистрала Е4 и завива по шосе 84 към Делсбу, в провинция Хелсингланд. Предположил е, че Флура е взела колата, за да отиде до местната църква.
Все още чува как казва с разстроен глас, че в камбанарията се крие свидетел.
Юна не може да я разбере. Тя сякаш смесва лъжи и истина, без сама да го съзнава.
Въпреки многото небивалици на Флура не го е напускало усещането, че тя знае за убийствата в „Биргитагорден“ повече от всички други.
Може би този свидетел е една от лъжите ѝ, обаче ако е истина, то е толкова значима, че Юна не може да я пренебрегне.
Ниските дъждовни облаци правят нивите да изглеждат сиви, а иглолистните дървета почти сини. Той завива по тесен, настлан с чакъл път. Есенни листа кръжат над пътното платно и е трудно да се поддържа висока скорост. Лъкатушещият път е осеян с дупки.
Завива по права алея, която води към църквата в Делсбу. Между дърветата вижда ширналите се нивя. В далечината се движи самотен комбайн. Остриетата на ножовете режат като коси ниско до земята. Вдига се прахоляк, примесен със сламки и плява. Птиците се издигат и спускат в завихрения въздух.
Когато е почти стигнал до църквата, вижда кола, която се е забила в едно дърво. Предният капак е смачкан, една решетка се търкаля в тревата, единият прозорец е избит.
Двигателят все още работи, предната врата зее широко отворена и задните фарове осветяват тревата в канавката.
Юна намалява, но щом вижда, че колата е празна, я подминава. Флура сигурно се е втурнала навън, предполага той и продължава да кара чак до църквата.
Юна излиза от колата и бързо тръгва по чакълената пътека, която скърца под краката му. Покритата с катран камбанария се издига на едно възвишение недалеч от църквата.
Небето е тъмно и изглежда сякаш ще завали всеки момент.
Под черния купол с форма на луковица виси огромната матова камбана на църквата. Отвъд кулата се чернеят бързите пенести води на реката.
Вратата на постройката е открехната.
Юна изминава останалото разстояние и когато е съвсем близо, усеща миризмата на катран.
Широката долна част е покрита от тъмни, подобни на люспи, дървени панели. Във вътрешността има стръмна дървена стълба, която отвежда към самата камбана.
— Флура? — провиква се Юна.
160
Флура се появява горе на стълбите. Лицето ѝ е тъжно, а големите ѝ очи лъщят уморено.
— Тук няма никой — казва тя и прехапва устни.
— Сигурна ли си?
Тя се разплаква и гласът ѝ секва:
— Извинете, но аз вярвах… сигурна бях…
Тя слиза по стълбите и прошепва „прощавайте“, без да го погледне, закрила устата си с ръка, и бавно се запътва към колата.
— Как намери това място? — пита Юна и тръгва след нея. — Защо смяташе, че свидетелят ще е тук?
— Сватбената снимка на приемните ми родители… Кулата се вижда на заден план.
— Но какво общо имаше с това Миранда?
— Призракът каза…
Флура млъква и спира.