Старецът присвива очи, когато Юна му показва документ за самоличност, и не може да сдържи една особена усмивка.
— Националната полиция — прошепва той и с едва забележим жест прави знак на Юна и Флура да влязат. — Заповядайте да изпием по чаша кафе.
Те сядат на кухненската маса, а Торкел, след като е обяснил на Флура, че няма нищо сладко, с което да ги почерпи, отива до печката. Говори много тихо и изглежда почти напълно оглушал.
Стенен часовник тиктака силно и над пейката в кухнята виси ловна пушка с матов блясък. Оръжието е за отстрелване на лосове, един добре смазан „Ремингтън“. Бродираното ковьорче с надпис „Щастието на дома е в доволството“ се е откачило от кукичките и виси с подвити ъгли като опърпана пощенска картичка от една друга Швеция.
Мъжът се почесва по брадичката и поглежда Юна през мрака в кухнята.
Водата кипва и Торкел Екхолм изважда три чаши и кутия разтворимо кафе.
— Когато човек е сам, живее простичко — казва той и свива рамене, докато подава чаената лъжичка на Флура.
— Тук съм, за да ви разпитам за един много стар случай — казва Юна. — Преди трийсет и шест години при църквата в Делсбу е било открито мъртво момиченце.
— Да — отговаря старецът, като избягва да погледне Юна в очите.
— Нещастен случай ли беше? — пита Юна.
— Да — сдържано отговаря Торкел Екхолм.
— Обаче аз не смятам така — додава Юна.
— Радвам се да го чуя — казва старецът.
Устата му започва да трепери и той побутва захарницата с бучки захар към инспектора.
— Спомняте ли си случая? — пита Юна.
Лъжичката звънти, докато старият полицай сипва още кафе на прах в чашата си и го разбърква. Очите му са зачервени, когато отново ги вдига и среща погледа на Юна:
— Ще ми се да можех да го забравя, но някои случаи…
Торкел Екхолм се изправя, отива до един тъмен скрин до стената и отключва най-горното чекмедже. С неравен глас обяснява, че е запазил записките си от случая през всичките тези години.
— Знаех си, че някой ден полицията отново ще ме потърси по този случай — казва едва чуто той.
162
Тромава есенна муха жужи срещу стъклото в малката кухничка. Торкел кимва към документите, сложени на масата пред тях:
— Мъртвото момиче се казваше Юлва, дъщеря на управителя на имението Роне… Когато пристигнах на местопроизшествието, вече я бяха сложили на един чаршаф… Паднала била от камбанарията, така ми казаха…
Старият полицай се обляга назад в стола, така че дървото изскърцва.
— Имало кръв по фриза на кулата, казаха… Те ми посочваха, а аз рисувах, но ми се стори, че имаше нещо гнило.
— Защо прекратихте разследването?
— Нямаше свидетели, не разполагах с нищо. Разпитвах, ала не стигнах доникъде. Не ми позволиха да безпокоя повече големците в Роне. Пуснаха управителя в отпуск и… това беше… Имам една снимка, която направи Яне, работеше за „Работнически вестник“ и го използвахме да фотографира местопрестъпления.
Старият полицай им показва черно-бяла фотография. На чаршаф в тревата лежи малко момиче с разпилени коси. Встрани от главата ѝ има черно петно кръв точно като на леглото на Миранда, на същото място.
Петното има почти сърцевидна форма.
Лицето на момиченцето е меко, бузките по детински закръглени, а устата като на спящ човек.
Флура се вторачва в снимката, докосва с пръсти косата си и лицето ѝ пребледнява като платно.
— Нищо не видях — простенва тя и започва да плаче с отворена уста.
Юна маха снимката и се опитва да успокои Флура, но тя става и взема фотографията от Торкел. Избърсва сълзите от бузите си и вперва поглед в снимката, подпира се с ръка на мивката и не забелязва, че събаря една празна бирена бутилка в сапунената вода.
— Играехме на мижанка — казва тя приглушено.
— На мижанка ли?
— Трябваше да си затворим очите и да ги закрием с ръце.
— Но ти си погледнала, Флура — казва Юна. — Видяла си кой е ударил момиченцето с камък.
— Не, аз си затворих очите… аз…
— Кой я удари?
— Какво видя? — пита Торкел.
— Малката Юлва… изглеждаше толкова доволна, закри си очите с ръце и той я удари…
— Кой? — пита Юна.
— Брат ми — прошепва тя.
— Ти нямаш брат — казва Юна.
Торкел потреперва така, че чашата за кафе се преобръща в чинийката.
— Момчето — промърморва той. — Нима е било момчето?
— Кое момче? — пита Юна.
Лицето на Флура е смъртнобледо, сълзите се стичат по бузите ѝ. Старият полицай откъсва малко домакинска хартия и тежко се изправя от стола си. Юна вижда как тя поклаща глава, но устните ѝ лекичко се помръдват.