— Какво видя? — пита Юна. — Флура?
Торкел се приближава към нея и ѝ подава хартията.
— Ти ли си малката Флура? По-малката сестричка, дето все си мълчеше? — пита той внимателно.
163
Ранният детски спомен спохожда Флура, докато стои в кухнята на стария полицай, подпряла се с ръка на мивката. Има усещането, че краката ѝ ще се подкосят, когато си спомня видяното.
Слънцето весело си играеше по тревата до църквата. Тя бе закрила лицето си с ръце. Светлината проникваше през пръстите ѝ и оцветяваше в огненочервено очертанията на двете човешки фигури.
— Господи — простенва тя и се свлича на пода. — Господи…
В пламтящата светлина изплува споменът как брат ѝ пребива малкото момиченце с камък.
Картините на спомена са толкова осезаеми, че сякаш двете деца стоят тук, в кухнята.
Чува тъпите удари и вижда как главата на Юлва се поклаща.
Флура си спомня как момичето падна на тревата. Устата ѝ се отваряше и затваряше, клепачите ѝ трепереха, тя мълвеше объркани думи, а той удари отново.
Удари с все сила и изкрещя, че трябва да си затворят очите. Юлва спря да шава, той премести ръцете върху лицето ѝ и повтори, че трябва да замижи.
— Но аз не замижах…
— Ти ли си Флура? — повторно пита старият полицай.
Между пръстите си Флура видя брат си да става с камък в ръка. Съвсем спокойно каза, че Флура трябва да си затвори очите, че играят на мижанка. Той се приближи отстрани и вдигна кървавия камък. Тя отстъпи назад точно когато той замахна. Камъкът я одра по бузата и тежко тупна на рамото ѝ, Флура падна на колене, но пак се изправи и хукна да бяга.
— Ти ли си малката Флура, дето живееше в Роне?
— Почти нищо не помня — отговаря тя.
— Кой е брат ѝ? — пита Юна.
— Хората им викаха „децата от сиропиталището“, макар че бяха осиновени от големците от имението — разказва старият полицай.
— Роне ли е фамилното им име?
— Дърводобивният барон Роне… но ние им викахме „големците“ — отговаря Торкел. — Даже във вестниците писаха, че са осиновили две деца, благородно и милосърдно дело, писаха… но след злополуката момичето бе преместено… Само момчето остана.
— Даниел — казва Флура. — Името му е Даниел.
Столът изскърцва по пода, когато Юна става от масата и излиза от къщата, без да каже и дума. С телефон, долепен до ухото, тичешком прекосява градината, където падналите плодове лежат между жълтите листа под дърветата, излиза през портата и отива в колата.
— Аня, слушай, трябва да ми помогнеш, спешно е — казва Юна и сяда зад волана. — Провери дали Даниел Грим има връзка с едно семейство на име Роне от Делсбу.
Юна успява само да включи полицейското радио в колата, за да алармира Националната свързочна централа, преди Аня да отговори.
— Да, това са родителите му.
— Изрови всичко за него — казва Юна.
— За какво става дума тук?
— За момичета — отговаря Юна.
Той затваря и преди да алармира полицията, бързо набира номера на Елин Франк.
164
Елин внимателно шофира надолу по стръмния чакълест път към Оре. Отива да вземе медицинската сестра на Вики. Единият страничен прозорец е отворен и свежият въздух изпълва колата. Продълговатото тясно езеро блести мрачно. Планините, меко заоблени и обрасли с растителност, се възвишават една до друга като гигантски викингски погребални могили.
Мисли си как Вики взе ръката ѝ и я прегърна. Всичко е напът да се промени и животът ѝ отново ще стане хубав.
Тесният път преминава под една скала, когато телефонът забучава в чантата ѝ. Елин бавно изминава още няколко метра, отбива на едно място за срещи и спира. Изважда телефона с лошо предчувствие. Той продължава да звъни в ръката ѝ. Обажда се Юна Лина. Елин всъщност няма желание да чуе какво има да ѝ каже той, но все пак отключва телефона с треперещи пръсти.
— Ало? — отговаря Елин.
— Къде е Вики? — пита криминалният инспектор.
— Тук е, при мен — отговаря тя. — Имам вила в Дювед, която…
— Знам, но виждате ли я в момента?
— Не, аз…
— Искам веднага да вземете Вики, да се качите в колата заедно с нея и да се върнете в Стокхолм. Само вие и Вики. Направете го веднага, не вземайте нищо, просто се качете в колата и…
— Аз вече съм в колата — изкрещява Елин и усеща как паниката нараства в гърдите ѝ. — Вики е заедно с Даниел в къщата.
— Това не е добре — казва Юна и тя долавя тона в гласа му, тон, от който ѝ призлява от тревога.
— Какво се е случило?
— Чуйте ме… Даниел е убил Миранда и Елисабет.