— Виждам Даниел понякога, когато идва в Роне…
Когато старият полицай е заспал, Флура се приближава до стената, внимателно сваля ловната пушка и си тръгва от къщата.
175
Флура върви по тясната алея към имението Роне, прегърнала тежката пушка. По пожълтелите корони на дърветата са накацали черни птици.
Има усещането, че Юлва върви редом с нея. Спомня си как тичаха из имението заедно с Даниел.
Флура си мислеше, че това е сън. Попаднаха в красив дом, където си имаше собствена спалня с тапети на цветя. Сега си спомня. Спомените са изплували от дълбините, били са погребани в черната земя, ала ето че сега са пред очите ѝ.
Старият, настлан с павета двор, си е все същият. Няколко лъскави коли са паркирани на алеята към гаража. Тя се изкачва по голямото стълбище, отваря вратата и влиза вътре.
Странно е да вървиш из добре познатата къща със заредено оръжие в ръце.
Да крачиш под огромни кристални полилеи, по тъмни персийски килими.
Никой още не я е видял, но от трапезарията се чува приглушен говор.
Тя прекосява четирите салона, разположени един до друг, и още отдалеч вижда, че семейството е седнало на масата.
Променя захвата на ловната пушка, слага цевта в свивката на лакътя си, хваща приклада и поставя пръст на спусъка.
Членовете на старото ѝ семейство се хранят, разговарят и не поглеждат към нея.
В огромните вази в нишите на прозорците са поставени свежи цветя. С ъгълчето на окото си мярва движение и се завърта наоколо с вдигнато оръжие. Това, което вижда, е собственото ѝ отражение. Ето я там, стои в едно очукано огромно огледало, което се простира от пода до тавана, и се прицелва в себе си. Лицето ѝ е почти сиво, а погледът налудничав.
С насочена право напред пушка тя прекосява последния салон и влиза в трапезарията.
Масата е украсена със символи на реколтата: малки житни класове, чепки грозде, сливи и череши.
Флура си спомня, че е Денят на благодарността.
Жената, която някога беше нейна майка, изглежда слабичка и крехка. Храни се бавно, има тремор, а в скута ѝ е разстлана салфетка.
Мъж, който ѝ е връстник, седи между родителите ѝ. Тя не го познава, но се досеща кой е.
Флура спира пред масата и подът проскърцва под краката ѝ.
Пръв я забелязва бащата.
Когато възрастният мъж я съглежда, сковава го странно мълчание. Оставя приборите си и изправя гръб, сякаш наистина иска да я види.
Майката следва погледа на бащата и примигва няколко пъти, когато от мрака се появява жената на средна възраст с лъскавата пушка.
— Флура! — възкликва възрастната жена и изпуска ножа си. — Ти ли си, Флура?
Флура стои, стиснала пушката пред празничната трапеза, и не е в състояние да отговори каквото и да било, само преглъща тежко, бързо поглежда майката в очите, след което се обръща към бащата.
— Защо си дошла тук с пушка? — пита той.
— Ти ме направи лъжкиня — отговаря Флура.
Мимолетна, безрадостна усмивка пробягва по лицето на бащата. Бръчките по лицето му издават огорчение и самота.
— Лъжците ги хвърлят в езерото от огън — казва той уморено.
Флура кимва и след няколко секунди колебание задава въпроса си:
— Ти знаеше, че Даниел е убил Юлва, нали?
Бащата бавно избърсва устата си с платнената салфетка.
— Наложи се да те отпратим заради ужасните лъжи, които разправяше — казва той. — А сега се връщаш и отново лъжеш.
— Не лъжех.
— Ти си призна, Флура… Призна си, че си си измислила всичко — тихо казва той.
— Бях само на четири години и ти ми крещеше, че косата ми ще изгори, ако не си призная, че лъжа, крещеше ми, че лицето ми ще се стопи и кръвта ми ще се свари… Затова казах, че съм излъгала, и тогава вие ме отпратихте.
176
Флура гледа с присвити очи брат си, който седи в насрещната светлина на масата в трапезарията. Не е възможно да се види дали среща погледа ѝ, очите му са като замръзнали кладенци.
— Върви си — казва бащата и продължава да се храни.
— Не и без Даниел — отговаря тя и го посочва с пушката.
— Вината не е негова — тихо продумва майката. — Аз бях, която…
— Даниел е добър син — прекъсва я бащата.
— Не казвам, че не е — отвръща майката. — Но ти… Ти не помниш, но гледахме телевизионен театър вечерта, преди да се случи всичко. Даваха „Госпожица Юлия“, героинята така си е изгубила ума по слугата… и аз казах, че щеше да е по-добре…
— Що за дивотии! — прекъсва я бащата.
— Всеки божи ден си мисля за това — продължава възрастната жена. — Вината беше моя, защото аз казах, че щеше да е по-добре за момичето да умре, отколкото да забременее.