— Стига глупости!
— И точно когато го казах… видях, че малкият Даниел беше застанал зад мен и ме гледаше — обяснява тя с просълзени очи. — Аз говорех само за пиесата на Стриндберг…
Тя вдига салфетката със силно треперещи ръце.
— След това с Юлва… Цяла седмица беше минала след злополуката, беше вечер и щях да казвам вечерната си молитва с Даниел… Тогава той ми каза, че Юлва щяла да има бебе. Той беше само на шест годинки и не можеше да разбере.
Флура поглежда брат си. Той намества очилата на носа си и се вторачва в майката. Не е възможно да се разбере какво си мисли.
— Ще дойдеш с мен в полицията и ще кажеш истината — обръща се Флура към Даниел и насочва пушката към гръдния му кош.
— И какъв е смисълът? — пита майката. — Било е злополука.
— Играехме си — казва Флура, без да я поглежда. — Но не беше никаква злополука.
— Той беше само едно дете! — изревава бащата.
— Да, но сега е убил отново… Убил е двама души в „Биргитагорден“. Едното момиче е било едва на четиринайсет години и е открито с длани върху лицето и…
— Лъжеш! — изкрещява бащата и удря с юмрук по масата.
— Вие лъжете — прошепва Флура.
Даниел се изправя. Изражението му започва да се променя. Може би е жестокост, може би отвращение и страх. Чувствата са смесени. Ножът има две страни, но само едно острие.
Майка му го умолява, опитва се да задържи Даниел, но той отмахва ръцете ѝ и казва нещо, което Флура не може да чуе.
Звучи като ругатня.
— Да тръгваме — казва Флура на Даниел.
Бащата и майката я гледат втренчено. Няма какво повече да се добави. Тя излиза от трапезарията заедно с брат си.
177
Флура и Даниел излизат от сградата на имението, слизат по широкото каменно стълбище, прекосяват двора и поемат по чакълестия път покрай една пристройка към няколко стопански сгради.
— Продължавай напред — процежда тя, когато той се бави твърде много.
Вървят по чакълестия път покрай голямата червена плевня, за да се спуснат надолу до полето. Флура през цялото време държи на мушка гърба на Даниел. Мисли си, че е започнала да си припомня фрагменти от двете години, които е прекарала в имението, но че има и време преди този период, което е като черна дупка; времето, когато е живяла в сиропиталище заедно с Даниел.
В самото начало обаче трябва да е имало и време, когато е била при майка си.
— Ще ме застреляш ли? — меко пита Даниел.
— Мога да го направя — отговаря тя. — Но искам да отидем в полицията.
Слънцето надзърта измежду тежките дъждовни облаци и за миг я заслепява. Когато белите отражения оредяват, Флура усеща, че дланите ѝ са потни. Всъщност би ѝ се искало да ги обърше в панталоните си, но не се осмелява да промени хвата, с който държи оръжието.
В далечината грачи гарга.
Минават покрай две гуми за трактор и една стара вана в тревата, спускат се по чакълестия път, който описва широк завой около голямата празна плевня. В мълчание минават покрай високата коприва и прецъфтялата млечка, около една стена, до която са струпани чували с топчета „Лека“.
Това е един дълъг обиколен път, който води до огромните ниви.
Слънцето е под сянката на голямата плевня, когато излизат от задната ѝ страна.
— Флура — промълвява Даниел с изумление.
Ръцете ѝ започват да се уморяват и мускулите ѝ треперят.
В далечината се мержелее пътят към Делсбу като мастилена драска през жълтите поля.
Флура смушква с цевта Даниел между плешките и заедно отиват на сухата площадка при плевнята.
Тя бързешком обърсва потта от ръката си, след което пак слага пръст на спусъка.
Даниел се спира, чака докосването на цевта, преди да продължи да крачи по един бетонен фундамент с вградени пръстени от ръждясало желязо.
Нащърбеният му ръб е обрасъл с плевели.
Даниел е започнал да куцука и все повече да се бави.
— Продължавай да вървиш! — нарежда му Флура.
Той протяга ръка и я плъзва между високите бурени. Хвръква една пеперуда, която започва да пърха из въздуха.
— Помислих си, че бихме могли да останем тук — казва той, като забавя ход. — Защото това беше мястото за колене, когато имахме животни… Спомняш ли си маската за колене и как удряха животните?
— Ако спреш, ще стрелям — казва тя и усеща как пръстът ѝ трепери на спусъка.
Даниел хваща едно розово цвете с форма на камбанка и го откъсва от стъблото, спира и се обръща към Флура, за да ѝ подаде цветето.
Тя се дръпва назад, помисля си, че трябва да стреля, но не успява да го стори навреме. Даниел е сграбчил цевта и дръпва пушката към себе си.