— Може би в имението — отговаря Торкел.
Вместо да продължи направо към Уванокер и къщата на Торкел, Юна прави остър завой вдясно по шосе 743 и настъпва газта. Свързва се с Областната комуникационна централа и поисква да изпратят подкрепления от полицията и линейка на мястото. На кратката отсечка покрай водата успява да вдигне скорост от сто и осемдесет километра в час, след което се налага да набие спирачки, да завие вдясно между портите и да поеме по тесния път към имението Роне.
Чакълът трака под колата и гумите трещят, докато подскачат по неравностите на пътя.
Голямата бяла постройка в далечината изглежда като украсена с множество завъртулки ледена скулптура, ала колкото повече се приближава, толкова по-мрачна става тя.
Юна завива пред къщата, спира рязко и оставя колата на двора пред главната сграда. Обгръща го прах от разбъркан чакъл. Изтичва към антрето, когато внезапно съзира две фигури в далечината, точно когато заобикалят една стена и изчезват зад голяма червена плевня.
Макар едва да ги е зърнал, Юна незабавно проумява какво е видял: Флура върви с пушка, насочена към гърба на Даниел. Тя смята да го преведе през полето, за да стигнат по най-прекия път до Делсбу.
Юна се затичва по чакълестия път, задминава пристройката, спуска се по склона от лявата страна на бараката.
Флура върви твърде близо до Даниел, минава му през ума. Брат ѝ би могъл с лекота да изтръгне пушката от нея. Тя не е готова да стреля, не желае да стреля, иска само истината да излезе наяве.
Юна прескача останките от стара ограда, спуска се по разсипания чакъл по склона, ръката му прорязва бурените, ала той успява да запази равновесие.
Опитва се да ги види през червените стени на плевнята. Черните порти зеят отворени. Слънчевите лъчи проблясват между редките дъски.
Втурва се покрай ръждясал резервоар за бензин и тича право към огромната плевня, когато чува трясъка от пушката. Ехото рикошира между сградите и заглъхва над нивите.
Даниел сигурно е надвил Флура.
Пътят между стената и плевнята е твърде дълъг. Няма време. Може би вече е твърде късно.
179
Юна изважда пистолета си, докато се втурва в празната плевня. Редките дъски на стените проблясват, отвред струи светлина. До върха на покрива има може би седем метра. Процепите блестят, образувайки огромна клетка от светлина.
Юна тича по сухия, покрит с чакъл под в плевнята, вижда жълтото поле да примигва между гредите, после забелязва и двете фигури от другата страна.
Флура лежи неподвижно на земята, а Даниел стои над нея, насочил пушката към лицето ѝ.
Юна спира и повдига пистолета с изпъната ръка. Разстоянието всъщност е твърде голямо. През процепите между гредите се вижда Даниел точно когато килва глава на една страна и натиска дулото в окото на Флура.
Всичко се развива със светкавична бързина.
Прицелът на пистолета потреперва пред погледа на Юна. Той се прицелва в корема на Даниел, проследява движението му и дръпва спусъка.
Чува се трясък, откатът преминава по ръката му, пръските барут я опърлят.
Куршумът от пистолета е минал точно между две греди в стената. Облаче прах се извива в процепа светлина.
Ала Юна не спира, за да види дали е улучил, а продължава да тича през плевнята. Вече не вижда двете фигури. Светлината между дъските проблясва покрай него. Той отваря с ритник малка задна врата, излиза отвън сред високите до кръста бурени и с големи крачки отива до площадката зад плевнята.
Даниел е изпуснал пушката на земята, не е успял да стреля с нея втори път. Куршумът от пистолета на Юна се е забил в тялото му, преди да успее да го направи.
Даниел прекосява площадката към огромните поля, като притиска с ръка стомаха си. Кръв се стича между пръстите му и надолу по панталоните му. Чува Юна зад себе си, олюлявайки се, се обръща и прави жест към Флура, която лежи по гръб и диша запъхтяно.
Юна продължава да върви към Даниел, насочил пистолета си в гръдния му кош.
Слънчевата светлина проблясва в очилата на Даниел, когато сяда на земята.
Той простенва и поглежда нагоре.
Без да продума, Юна избива с ритник пушката от ръцете му, хваща го за едната ръка и го завлича няколко метра по-нататък през площадката. Заключва го с белезници за една от железните халки в бетонната плоча, след което бързо отива при Флура.
Тя не е припаднала, само го гледа с оцъклен, странен поглед. От бедрото ѝ шурти кръв. Лицето ѝ е бледо, запотено. Напът е да изпадне в шок от загуба на кръв, дишането ѝ е силно учестено, запъхтяно.