Самуел Мендел живя едва четирийсет и шест години и Юна знае, че лежи сам в семейния гроб, макар надписът на камъка да твърди друго.
Първият голям съвместен случай на Юна и Самуел Мендел се оказа и техен последен.
Само един час по-късно Юна е отново в Отдела за полицейски дела на прокуратурата. Седи в една стая заедно с Микаел Боге, който е главен вътрешен инспектор, неговата секретарка Хелен Фиорин и прокурора Свен Виклунд.
Жълтата светлина отвън блести в лакираните мебели и се отразява в стъклените врати пред красиво подвързаните законници, полицейски наредби и томовете със закони и обвързващи присъди на Върховния съд.
— Предстои да взема решение дали да образувам дело срещу теб, Юна Лина — казва прокурорът и поглажда с ръка купчина документи. — Това са материалите ми и нищо в тях не говори в твоя полза.
Облегалката проскърцва, когато се обляга назад и среща спокойния поглед на Юна. Единственото, което се чува в стаята, е дращенето от химикалката на Хелен Фиорин и повърхностното ѝ дишане.
— Така виждам нещата аз — продължава Свен Виклунд сухо. — Така че единственият ти шанс да ти се размине делото е едно наистина добро обяснение.
— Юна обикновено крие асо в джоба си — прошепва Микаел Боге.
Бялата диря, оставена от един самолет, бавно се разпръсква на светлото небе. Столовете проскърцват и се чува как Хелен Фиорин преглъща и бавно оставя химикалката.
— Трябва просто да разкажеш какво се е случило — казва тя. — Може би си имал основателни причини да ги предупредиш за акцията на Службите за сигурност.
— Да — отговаря Юна.
— Ние знаем, че си добър полицай — смутено се усмихва Микаел Боге.
— Аз, от друга страна, трябва да се придържам към буквата на закона — отвръща прокурорът. — Работата ми е да смазвам хората, които нарушават правилата. Не ме оставяй да те смажа тук и сега.
Хелен Фиорин не е чувала друг път началника си да казва нещо толкова наподобяващо молба.
— Цялото ти бъдеще е заложено на карта, Юна — прошепва шефът на вътрешния инспекторат.
Брадичката на Хелен Фиорин започва да трепери, а челото на Микаел Боге лъщи от пот. Юна среща погледа на прокурора и най-сетне проговаря:
— Решението беше само мое, както сте разбрали — подзема той. — Но всъщност имам отговор, който може би не…
Юна спира насред изречението, когато телефонът му внезапно забръмчава. Автоматично поглежда към дисплея и очите му потъмняват като мокър гранит.
— Моля да ме извините — казва той сериозно. — Но трябва да приема това обаждане.
Тримата изумено наблюдават Юна, докато отговаря и слуша гласа в телефона.
— Да, зная — казва той тихо. — Да… Идвам направо.
Юна затваря и изглежда продължително прокурора, сякаш е забравил къде се намира.
— Трябва да тръгвам — казва и излиза от стаята, без да добави нито дума повече.
184
Час и двайсет минути по-късно редовният полет каца на летище „Хередален Свег“. Юна незабавно взема такси до дома за възрастни хора „Бловинген“. Тук бе открил следите на Руса Бергман: жената, която го бе последвала пред църквата „Адолф Фредрик“. Същата, която го попита защо се преструва, че дъщеря му е мъртва.
Вече старица, Руса Бергман бе възприела второто си кръщелно име и моминското име на майка си — сега се наричаше Мая Стефансон.
Юна слиза от таксито, насочва се към групата жълти постройки, влиза във фоайето и отива в отделението на Мая.
Сестрата, която бе срещнал предишния път, му помахва от рецепцията. Светлината между щорите кара къдравата ѝ коса да блести като бакърена.
— Бързо дойдохте — изчуруликва тя. — Мислех си за вас и бяхме закачили визитката ви на рецепцията, така че се обадих…
— Може ли да се говори с нея? — прекъсва я Юна.
Лицето на жената придобива объркано изражение заради тона му и приглажда светлосинята си престилка.
— Новата ни лекарка беше тук онзи ден, съвсем младичка, от Алжир, мисля. Тя смени лекарството на Мая и… Чувала бях да се говори за такива случаи, но не го бях виждала с очите си преди… Сутринта старото момиче се събуди и съвсем ясно поиска да говори с вас.
— Къде е тя?
Медицинската сестра завежда Юна в тясната стая със спуснати завеси, след което го оставя насаме с възрастната жена. Над едно тясно писалище виси снимка в рамка на млада жена, седнала до сина си. Майката държи момчето за раменете, сериозно и покровителствено.
Няколко тежки мебели от заможен дом са наредени покрай стените върху балатума. Тъмен секретар, тоалетна масичка и два златни пиедестала.