На канапе с тъмночервени възглавници е седнала Руса Бергман.
Тя е спретнато облечена с блуза, пола и плетена жилетка. Лицето ѝ е подуто и набръчкано, но погледът ѝ е бистър и спокоен.
— Казвам се Юна Лина — представя се той. — Имали сте нещо да ми кажете.
Жената на канапето кимва и се изправя с усилие. Издърпва едно чекмедже на нощната си масичка и изважда Библия. Хваща книгата за гърба така, че листата се разтварят над леглото. На покривката на леглото пада малка прегъната бележка.
— Юна Лина — казва старицата, като взема бележката. — Значи ти си Юна Лина.
Той не отговаря, само усеща как мигрената го пробожда през слепоочието като нажежена игла.
— Как можеш да се преструваш, че дъщеря ти е мъртва? — пита Руса Бергман.
Погледът на старицата попада на снимката на стената.
— Де да можеше да е жив синът ми… Само ако знаеш какво е да видиш детето си да умре… Нищо нямаше да може да ме накара да го изоставя.
— Аз не изоставих семейството си — казва Юна сдържано. — Аз спасих живота им.
— Когато Сума дойде при мен — продължава Руса, — тя ми разказа за теб, но беше смазан човек… макар че най-зле го беше понесла дъщеря ти, бе спряла да говори, не говори в продължение на две години.
Юна усеща как тръпка полазва по гърба и по врата му.
— Имаше ли връзка с тях? — пита той. — Не биваше да поддържаш връзка с тях.
— Не можех просто да ги оставя да изчезнат — казва тя. — Толкова много ми беше жал за тях.
Юна знае, че Сума никога не би назовала името му, ако нещата не се бяха объркали катастрофално. Не биваше да има връзка помежду им. Абсолютно никога. Това беше единственият начин да останат живи.
Той се подпира на скрина, преглъща тежко и отново поглежда възрастната жена.
— Как са те? — пита той.
— Положението е сериозно, Юна Лина — отвръща Руса. — Обикновено се срещам с Луми няколко пъти годишно. Но… аз… започнах толкова много да забравям и да се обърквам.
— Какво се е случило?
— Съпругата ти е болна от рак, Юна Лина — бавно произнася Руса. — Обади ми се да ми каже, че ще я оперират и вероятно няма да се оправи… Искаше да знаеш, че грижата за Луми ще поемат социалните служби, ако тя…
— Кога се случи това? — пита Юна със стиснати челюсти и побелели устни. — Кога се обади тя?
— Опасявам се, че вече е твърде късно — прошепва Руса. — Напоследък много забравям и всичко…
Най-сетне тя му подава смачканата бележка с адреса, след което вперва поглед в изкривените си от артрит ръце.
185
Летището в Свег предлага избор между само две дестинации. Юна трябва да се върне до Арланда и да смени полета, за да отиде до Хелзинки. Има усещането, че всичко е сън. Седи на мястото си и се взира през воалите от облаци към набраздената от вълни повърхност на Балтийско море. Хора се опитват да го заговарят или да му сервират нещо, но той не може да намери сили да им отвърне.
Спомените го повличат надолу в мътния си океан.
Преди дванайсет години Юна отряза пръст на самия дявол.
Деветнайсет души на всякаква възраст бяха изчезнали от своите автомобили, велосипеди и мотоциклети. Първоначално всичко приличаше на забележително съвпадение, ала когато никой от изчезналите не бе намерен, случаят получи най-висок приоритет.
Юна първи заяви, че полицията си има работа със сериен убиец.
Заедно със Самуел Мендел успя да проследи и да залови Юрек Валтер на местопрестъплението в гората Лил-Янсскуген, докато принуждаваше една петдесетгодишна жена да влезе в ковчег, заровен в земята. Вече бе лежала в ковчега почти две години, но беше оцеляла.
Мащабът на кошмара стана ясен в болницата. Мускулите на жената бяха излинели, раните от залежаването я бяха деформирали, ръцете и краката ѝ бяха премръзнали. След като проведоха допълнителни изследвания, лекарите можаха да установят, че тя беше не само психически травмирана, но имаше и сериозни мозъчни увреждания.
Юна си има теория, че тялото на дявола се състои от най-ужасяващите жестокости, които човечеството е извършило през своята история, така че е невъзможно да бъде убит. Но преди дванайсет години, когато спряха серийния убиец Юрек Валтер, той и Самуел му бяха отрязали поне един пръст.
Юна присъстваше на заседанието на Върховния съд във Врангелския дворец на „Ридархолмен“, когато присъдата на Районния съд, предмет на обжалване, бе разгледана и заменена с по-строга. Юрек Валтер бе осъден на психиатрична грижа зад решетки със специални изисквания за помилване и бе изпратен в затвор със строг тъмничен режим на север от Стокхолм.