Гласът ѝ секна и тя извърна поглед встрани, през прозореца. Брадичката ѝ трепереше и бузите ѝ поруменяха.
— Излъгах — призна Юна.
— Не биваше да ме лъжеш, не биваше…
— Не… Ужасно съжалявам за това.
— Можем да избягаме заедно, ще се получи, ще видиш.
— Нали разбираш… Сума, трябва да разбереш, че… ако вярвах, че е възможно, ако имах друг избор…
— Престани — прекъсна го тя. — Заплахата не е сериозна. Това не е истина, виждаш връзки, които не съществуват. Семейството на Самуел Мендел няма нищо общо с нас, чуваш ли? Не съществува никаква заплаха срещу нас.
— Опитах се да ти обясня колко сериозно е това, но ти не щеш и да чуеш.
— Не искам да слушам. Защо да го правя?
— Сума, трябва… Уредил съм всичко, има една жена на име Руса Бергман. Тя ви очаква в Малмберет, ще ви даде новите ви документи за самоличност. Всичко ще е наред с вас.
Ръцете му бяха започнали да треперят. Пръстите му бяха хлъзгави от пот около волана.
— Ти наистина говориш сериозно — прошепна Сума.
— Повече от когато и да било — тежко отвърна той. — На път сме към Мура и там вие ще се качите на влака за Йеливаре.
Той чу как Сума положи усилия, за да запази самообладание.
— Да ни оставиш на гарата е равносилно на това да ни загубиш. Разбираш ли го? Тогава няма път назад.
Тя го погледна с предизвикателни, тъжни очи.
— Ще кажеш на Луми, че трябва да работя в чужбина — продължи той с приглушен глас и чу как Сума започна да ридае.
— Юна — прошепна тя. — Не, не…
Той беше забил поглед в пътя, в мокрото платно и преглътна с мъка.
— И след няколко години — продължи Юна, — когато е малко по-голяма, ще ѝ кажеш, че съм мъртъв. Никога, абсолютно никога не бива да се свързваш с мен. Никога не ме търси. Чуваш ли?
Сума вече не можеше да сдържи плача си.
— Не искам, не искам…
— Нито пък аз.
— Не можеш да постъпиш така с нас — проплака тя.
— Мамо?
Луми се беше събудила и звучеше уплашено. Сума избърса сълзите от бузите си.
— Няма нищо страшно — каза Юна на дъщеря си. — На мама ѝ е мъчно, понеже няма да ходим в хотела при реката.
— Разкажи ѝ — рече Сума на висок глас.
— Какво да ми разкаже? — попита Луми.
— Вие с мама ще се повозите на влак — каза Юна.
— А ти какво ще правиш?
— Трябва да работя — отвърна той.
— Ти каза, че ще си играем на ветеринарна лекарка и на маймуна.
— Той не иска — сурово каза Сума.
Приближаваха покрайнините на Мура, преминаха през рядко застроени зони с къщи и няколко индустриални сгради. Търговски центрове и авторемонтни работилници с по две-три коли на паркингите. Гъстата магическа гора стана все по-цивилизована, оградите срещу дивеч изчезнаха.
187
Юна намали скоростта пред жълтата сграда на гарата. Паркира, отвори багажника и извади огромния куфар на колелца.
— През нощта ли извади вещите си от куфара? — приглушено попита Сума.
— Да.
— И си сложил други неща?
Той кимна и отмести поглед към гарата с четири паралелни коловоза, насипи от чакъл с ръждив цвят, бурени и тъмни траверси.
Сума застана пред него.
— Дъщеря ти се нуждае от твоето присъствие в живота си.
— Нямам друга алтернатива — отвърна той и погледна през задното стъкло на колата.
Луми натика една голяма мека кукла в розовата си раничка.
— Имаш много алтернативи — продължи Сума. — Но вместо да се бориш, ти просто се предаваш, дори всъщност не знаеш дали опасността е истинска. Не мога да го разбера.
— Не си намирам Лоло — оплака се Луми на себе си.
— Влакът тръгва след двайсет минути — каза Юна.
— Не искам да живея без теб — продължи Сума тихо и се опита да го хване за ръката. — Искам всичко да е както обикновено…
— Да.
— Ако постъпиш така с нас, ще останеш сам.
Той не отговори. Луми излезе от колата, влачеше чантата си по земята. В косата ѝ бе увиснала червена шнола.
— Нима ще прекараш живота си в самота?
— Да — отвърна Юна.
От другата страна на релсите, между дърветата, блещукаше най-северният залив на езерото Силян.
— Кажи сега довиждане на тати — изрече Сума с беззвучен глас и бутна дъщеря си една крачка напред.
Луми стоеше неподвижна с помръкнало лице, забила поглед в земята.
— Побързай — подкани я Сума.
Луми вдигна очи за няколко секунди и каза:
— Чао, маймунке.
— Направи го както трябва — рече Сума с раздразнение. — Кажи довиждане наистина.
— Не искам — отвърна Луми и се вкопчи в единия крак на майка си.
— Въпреки това го направи — каза Сума.