Юна отново се обръща към терапевта Даниел Грим. Лицето му изглежда голо и уязвимо на слънчевата светлина.
— Вие какво ще кажете? — пита го Юна.
— За какво? Дали Вики би… Това е съвсем откачено — отговаря Даниел.
— Защо?
— Само защото току-що — казва терапевтът и се усмихва неволно, — току-що бяхте напълно сигурни, че извършителят е едър мъж — Вики е дребничка, има-няма петдесет килограма, китките ѝ са тънки като…
— Склонна ли е към насилие? — прекъсва го Юна.
— Вики не е извършила това — спокойно отговаря Даниел. — Работя с нея от два месеца и мога да заявя, че не е тя.
— Проявявала ли е насилие, преди да постъпи тук?
— Както знаете, това е професионална тайна — отговаря Даниел.
— Нали ти е ясно, че само ни губиш времето с разни врели-некипели за професионална тайна? — срязва го Гунарсон.
— Мога да кажа, че обучавам някои ученички на алтернативни отговори на агресивни реакции… така че да не реагират с гняв например на разочарование или страх — обяснява Даниел, като запазва самообладание.
— Но не и Вики — допълва Юна.
— Не.
— Тя защо е тук? — пита Соня.
— За съжаление не мога да обсъждам отделни ученички.
— Обаче не смятате, че е склонна към насилие?
— Тя е мила — простичко отговаря Даниел.
— Та какво мислите, че се е случило? Какво търси окървавен чук под възглавницата ѝ?
— Не знам, не се връзва. Може би е помогнала на някого? Скрила е оръжието.
— Кои от момичетата са склонни към насилие? — сопва се Гунарсон.
— Не мога да посоча някоя конкретно — би трябвало да разбирате.
— Разбираме — отговаря Юна.
Даниел се обръща към него с признателност и се опитва да диша по-спокойно.
— Но опитайте да разговаряте с тях — подканя ги той. — Защото тогава много бързо ще забележите кои точно имам предвид.
— Благодаря — казва Юна и тръгва.
— Имайте предвид, че те току-що са загубили близък човек — бързо додава Даниел.
Юна спира и се връща при терапевта.
— Знаете ли в коя стая е била открита Миранда?
— Не, но предположих…
Даниел замълчава и поклаща глава.
— Понеже ми е трудно да повярвам, че това е нейната стая — обяснява Юна. — Тя е полупразна и е разположена от дясната страна след тоалетните.
— Изолаторът — отговаря Даниел.
— Защо може някой да се озове там? — иска да знае Юна.
— Защото…
Даниел замълчава и придобива озадачен вид.
— За какво си мислите?
— Вратата би трябвало да е била заключена — отвръща той.
— В ключалката има ключ.
— Какъв ключ? — пита Даниел на по-висок глас. — Само Елисабет има ключ от изолатора.
— Коя е Елисабет? — намесва се Гунарсон.
— Жена ми — отговаря Даниел. — Тя беше дежурна през нощта…
— Но къде е тя? — пита Соня.
— Как къде? — казва Даниел и я поглежда объркано.
— У дома ли си е?
Терапевтът изглежда изненадан, несигурен.
— Предположих, че Елисабет е придружила Нина в линейката — бавно произнася той.
— Не, Нина Моландер бе откарана сама — отвръща Соня.
— Очевидно е, че Елисабет също е отишла в болницата, тя никога не би изоставила ученичка от дома.
— Аз бях първа на мястото тук — прекъсва го Соня. Умората кара гласа ѝ да звучи рязко и дрезгаво. — Тук нямаше никой от персонала — продължава тя. — Само куп уплашени момичета.
— Но съпругата ми беше…
— Позвънете ѝ — настоява Соня.
— Опитах, но телефонът ѝ е изключен — тихо изрича Даниел. — Сметнах… предположих…
— Ама че каша, по дяволите! — възкликва Гунарсон.
— Съпругата ми, Елисабет — продължава Даниел и гласът му започва да трепери все по-силно. — Тя има порок на сърцето, възможно е, може…
— Опитайте се да говорите спокойно — казва Юна.
— Съпругата ми има уголемено сърце и… тя беше на работа през нощта и би трябвало да е тук… Телефонът ѝ е изключен и…
21
Даниел ги гледа объркано, суети се с ципа на якето си и повтаря, че съпругата му има сърдечен дефект. Кучето лае и опъва повода толкова силно, че ще се удуши, изхриптява, но продължава да лае.
Юна отива до лаещото животно под дървото. Опитва се да го успокои, докато разхлабва повода от шията му. В мига, в който го пуска, кучето на бегом прекосява двора и отива до една малка постройка. Юна го последва с големи крачки. Кучето дращи по прага на вратата, скимти и пуфти.
Даниел Грим ги гледа втренчено и тръгва към тях. Гунарсон му извиква да спре, той обаче продължава да крачи напред. Тялото му е сковано, а на лицето му е изписано отчаяние. Чакълът хрущи под краката му. Юна се опитва да успокои кучето, хваща го за нашийника и го дръпва назад, далеч от вратата.