Юна клекна пред малката си дъщеря. Челото му беше мокро от пот.
— Ще получа ли прегръдка?
Тя поклати глава.
— Ето идва маймуната с дългите си ръце — пошегува се той.
Юна я вдигна, усети как малкото ѝ телце се съпротивлява, как тя се смее насила, макар да усещаше, че нещо не бе както трябва. Опита се да зарита, за да слезе, ала той я притисна към себе си, само за малко, само за да усети мириса на вратлето ѝ.
— Глупчо — извика тя.
— Луми — прошепна Юна към бузката ѝ. — Никога не забравяй, че те обичам повече от всичко на света.
— Хайде, ела — повика я Сума.
Той пусна дъщеря си и се опита да ѝ се усмихне, искаше да я помилва по бузата, но не можеше. Сякаш тялото му беше от стъкло, което е било счупено и след това залепено отново. Сума го изгледа с ужасено, вкаменено лице, хвана Луми за ръка и я дръпна със себе си.
Чакаха влака в мълчание. Нямаше какво повече да си кажат. Над релсите бавно се носеха пухкави семенца на глухарчета.
Юна си спомня мириса на изгоряло от спирачките, който все още витаеше във въздуха, докато влакът се отдалечаваше от перона. Сякаш в просъница той стоеше и се взираше в бледото лице на дъщеря си през прозореца и малката ръчичка, която бавно махаше. До нея седеше Сума като вкаменена черна сянка. Преди влакът да изчезне зад завоя надолу към пристанището, Юна се обърна и тръгна към колата.
188
Кара сто и четиридесет километра, без да мисли. Главата му беше бучащо празна и плашещо отсъстваща.
Караше без никаква памет.
Най-сетне пристигна.
В мрака фаровете му осветяваха тежки черни метални силуети. Зави в голямата индустриална зона в Лудвика, надолу към пустото пристанище около топлоцентралата. Там, между две огромни купчини стърготини, вече бе паркиран голям сив автомобил. Юна спря до сивата кола. Внезапно се почувства неестествено спокоен. Толкова спокоен, че част от него осъзна, че е изпаднал в своего рода шок.
Излезе от колата и се огледа. В нощния мрак, пред вратата на колата го чакаше Иглата. Беше облечен в бял гащеризон, лицето му бе съсредоточено и имаше някак си изтощен вид.
— Е? Заминаха ли? — попита той с остротата в гласа, която се появяваше винаги когато нещо го притесняваше.
— Заминаха — лаконично потвърди Юна.
Иглата кимна няколко пъти. Очилата му в бели рамки блестяха студено на слабото осветление от далечна улична лампа.
— Не ми даде никакъв избор — каза той навъсено.
— Така е — отвърна Юна. — Нямаш никакъв избор.
— И двамата ще изхвръкнем заради това — рече Иглата с безизразно лице.
— Значи ще изхвръкнем — отвърна Юна.
Двамата отидоха зад колата.
— Две са, реагирах веднага щом пристигнаха.
— Добре.
— Две — повтори Иглата почти на себе си.
Юна си помисли как няколко дни по-рано се беше събудил до жена си и дъщеря си от това, че мобилният му телефон избръмча в якето му в антрето.
Някой му беше изпратил есемес. Когато стана и видя, че е от Иглата, мигновено разбра за какво ставаше дума.
Бяха се разбрали веднага щом Иглата намери две подходящи тела, Юна веднага да тръгне на път със Сума и Луми под претекст, че семейството ще е на пътешествие с кола, за което говореха толкова отдавна.
Юна бе чакал Иглата да се обади почти три седмици. Времето изтичаше. Бдеше над семейството си, ала разбираше, че в дългосрочен план това няма да издържи. Юрек Валтер беше човек, който умееше да чака.
Юна знаеше, че съобщението на Иглата означаваше, че ще загуби семейството си. Ала също така знаеше, че съобщението на Иглата означаваше, че най-сетне щеше да може да защити Сума и Луми.
Сега Иглата отвори двете задни врати на голямата кола.
На две носилки, покрити с платно, личаха контурите на едно по-голямо и едно по-малко тяло.
— Жена и момиче са, загинали са вчера сутринта при произшествие, в което е засегнат само един автомобил — обясни Иглата и започна да издърпва носилките на релсите.
— Потрудих се върху тях — продължи той лаконично. — Няма нито една следа, заличих всичко.
Той простена, когато измъкна телата. Ходовата част на носилката падна надолу и металните крака с малки колелца издрънчаха на земята.
Без суетня Иглата разкопча ципа на единия чувал.
Юна стисна челюсти и си наложи да погледне.
Млада жена лежеше със затворени очи и съвсем спокойно лице. Целият ѝ гръден кош беше размазан. Ръцете изглеждаха счупени на няколко места и тазът беше изместен.
— Колата паднала от мост — каза Иглата със своя носов, рязък глас. — Раните по гърдите и стомаха са от това, че е била разкопчала колана си. Може би просто е щяла да вдигне биберона на момичето. Виждал съм го и преди.