Пред нея се е ширнала дълга права отсечка. Синята предупредителна светлина на полицейската кола хвърля блясъка си далеч върху мокрия асфалт, по тъмните иглички на дърветата и навътре между стволовете.
Дъждът силно барабани по покрива на автомобила.
Известно време Миря седи неподвижна, взира се навън през предното стъкло и се опитва да премисли положението.
Видимостта е лоша поради падащия дъжд.
Очакваше денят да е много спокоен, тъй като почти всички колеги в целия регион се занимават с мъртвото момиче в „Биргитагорден“. Дори Националната полиция е намесена в предварителното разследване.
Миря тайно е развила страх от оперативната страна на професията, без всъщност да е имала травмиращи преживявания. Може би всичко започна от онзи път, когато се опита да посредничи в една семейна драма със злополучен край, но това се случи преди много години.
Безпокойството се е промъкнало у нея и тя предпочита административни задачи и превантивна работа.
Тази сутрин беше чела рецепти от кулинарната си мрежа в офиса. Еленово филе в тесто, картофи на резенчета и сметанов сос с манатарки. Сочно пюре от йерусалимски артишок.
Беше се отправила с колата към Юпенген, за да погледне едно откраднато ремарке, когато постъпи сигналът за отвлеченото момче.
Миря си казва, че би могла да разреши случая с отвличането. Защото колата, в която е четиригодишният син на жената, подала сигнала, няма къде другаде да отиде.
Тази пътна отсечка е като дълъг тунел, като капан за риба.
Тирът се движи отзад.
Едната алтернатива е колата с момчето да мине по моста точно след Индал. Там колегата ѝ Ласе Бенгтсон е преградил пътя.
„Или пък ще дойде тук — а тук чакам аз“, мисли си Миря.
Приблизително десет километра зад колата кара тирът.
Разбира се, зависи от скоростта на автомобила, но в рамките на двайсет минути, не повече, трябва да е тук.
Миря си казва, че детето със сигурност не е отвлечено в същинския смисъл на думата. Навярно става дума за спор за попечителство. Жената, с която бе разговаряла по телефона, беше твърде разстроена, за да даде свързана информация, но това, което стана ясно, бе, че автомобилът ѝ трябва да се намира някъде по шосето, от тази страна на Нилсбьоле.
„Всичко скоро ще приключи“, казва си Миря.
Още малко и ще може да се върне в кабинета си в участъка, да си сипе чаша кафе и да хапне сандвич с шунка.
Ала същевременно има нещо, което я тревожи. Жената бе говорила за момиче с ръце като клони на дърво.
Миря не я попита за името ѝ. Нямаше време. Предположила бе, че от спешната централа са взели всички лични данни.
Тревогата на жената те караше сам да настръхнеш. Дишането ѝ бе бързо, описала бе случилото ѝ се като нещо непонятно, без каквото и да било логично обяснение.
Дъждът барабани по предното стъкло и капака на двигателя. Миря взема радиопредавателя и после повиква Ласе Бенгтсон.
— Какво става? — пита тя.
— Вали като из ведро, но иначе е спокойно, ни кола, ни проклета… Чакай, сега виждам един тир, по дяволите, един голям тир на шосе триста и трийсет.
— Това е шофьорът, който се е обадил — отговаря Миря.
— Но къде, по дяволите, е тойотата?! — възкликва Ласе. — Кисна тук от петнайсет минути, трябва да стигне при теб след пет минути, освен ако някоя летяща чиния не…
— Дай ми секунда — казва Миря бързо и прекъсва комуникацията с колегата си, когато вижда далечната светлина от два фара на автомобил.
26
Миря Слатнек излиза от патрулната кола и леко се прегърбва в пороя. Гледа с присвити очи през плътната завеса от дъжд към приближаващия се автомобил.
Слага едната си ръка на висящия в кобура пистолет, тръгва срещу пристигащата кола и същевременно с лявата си ръка прави знак на водача да спре.
Балончета вода се носят с водата по пътното платно и клокочат в тревата в рова.
Миря вижда, че автомобилът намалява скорост, и забелязва собствената си сянка на светлината на синята въртяща се лампа отзад да подскача по асфалта. Чува, че я викат от патрулната кола, ала остава на пътя. Гласовете по радиото сякаш идват от вътрешността на тенекия, не спира да пращи, но въпреки това размяната на реплики се чува ясно.
— Всичко е в кръв — повтаря един млад колега, докато описва втория труп, открит в „Биргитагорден“, който е на жена на средна възраст.
Автомобилът се приближава, движи се бавно, отбива в края на пътя и спира. Миря Слатнек тръгва към него. Превозното средство е пикап, марка „Мазда“, с кални гуми. Вратата от страната на шофьора се отваря и оттам излиза едър мъжага, облечен в зелен ловджийски елек и блуза на „Хели Хансен“. Вчесаната му коса стига до раменете му, лицето му е широко, с голям нос и тесни процепи на очите.